— Кейл, не искам да те замесвам!
— Вече съм замесен. Прикривам информация и съм съучастник на беглец — Даулинг отново замълча. — Искам да те запозная с един човек.
— Не!
Чу се изщракване и телефонът замря.
10
Конвърс окачи слушалката и се опря на стената на кабината, като се мъчеше да избистри мислите си. Беше убил човек, и то не за да оцелее в джунглите на Югоизточна Азия, а в парижка уличка, защото трябваше да вземе мигновено решение. Прав или не, беше го извършил и не биваше повече да си блъска главата. Немската полиция го търсеше, което ще рече, че и Интерпол е влязъл в играта и предава информация от Париж, неизвестно как предоставена от Жак-Луи Бертолдие, който оставаше невидим, извън обсега на търсенето. Джоел си спомни думите, които сам беше изрекъл преди няколко минути. Ако животът на Прес Холидей нямаше значение в сравнение с целта, която преследваше, това се отнасяше още повече за някакъв прислужник на Бертолдие, апостола на Делавейн, ръката на „Аквитания“ във Франция. Нямам избор, мислеше Конвърс. Трябваше да продължи, трябваше да остане на свобода.
— Какво има? — попита Фицпатрик, застанал неспокойно до него. — Имаш вид на ритнат от муле.
— Ритнат съм — съгласи се Конвърс.
— Какво се е случило с Даулинг? Неприятности ли има?
— Ще има! — избухна Джоел. — Защото е заблуден глупак, който си въобразява, че играе в някакъв проклет филм!
— Преди малко мнението ти за него беше друго.
Конвърс се оттласна от кабината и погледна флотския адвокат. Мисълта му отчаяно се стремеше да се съсредоточи върху най-неотложното.
— Може би ще ти го кажа, а може би не — рече той и се огледа за такси. — Хайде, трябва да пуснем в обръщение впечатляващите ти езикови способности. Имаме нужда от подслон, нещо скъпо, но ненатрапчиво, и най-важното — отдалечено от местата, където ходят туристки с високи токчета, които не говорят немски. Ако има нещо, което ще разтръбят за мен, това е, че не говоря езика. Затова да потърсим хотел, който не приема чужденци и не ги ухажва. Знаеш ли подобно място?
Фицпатрик кимна.
— Скъпо, изискано като клуб, ориентирано към немски бизнесмени. Всеки голям град има такива хотели, в които само закуската струва колкото командировъчните за двайсет дни.
— Чудесно, имам пари в Бон. Мога да започна да ги харча.
— Пълен си с изненади — отбеляза Конъл. — Истински изненади.
— Смяташ ли, че ще се справиш? Ще успееш ли да намериш такъв хотел?
— Мога да обясня какво искам на шофьора на таксито. Той положително ще знае. Бон е малък град, не прилича на Ню Йорк, Лондон или Париж… Ето, това такси го освобождават.
Двамата забързаха към завоя, където от колата се измъкваха пътници с фотоапарати и огромни куфари.
— Как смяташ да подходиш? — попита Конвърс.
— Ще комбинирам това, което казахме и двамата — отвърна Фицпатрик. — Тих, хубав хотел, далече от Auslanderlarm.
— Какво?
— Туристическата врява и дори по-лошо. Ще му кажа, че ще се срещаме с няколко много важни немски бизнесмени — банкери например, и че бихме желали място, удобно за поверителни срещи. Ще разбере намека.
— Но ще види, че нямаме багаж — възрази Джоел.
— Преди това ще види парите в ръката ми — заяви флотският офицер и отвори вратата пред Конвърс.
Капитан трети ранг Конъл Фицпатрик, член на военния съд, впечатли Джоел Конвърс, изтъкнат международен юрист, до степен, в която се почувства глупак. Без никакво усилие флотският адвокат намери двустаен апартамент в странноприемница на брега на Рейн, наречена „Das Rektorat“. Беше основно ремонтирано довоенно имение, където повечето от гостите се познаваха, най-малко колкото да се поздравят, а служителите рядко поглеждаха някого в очите, сякаш мълчаливо потвърждаваха раболепието си.
Фицпатрик започна от шофьора на таксито, като го заговори бързо, а когато таксито стигна центъра на града, разговорът им стана по-доверителен. Внезапно колата се отклони, пресече железопътните релси, които разсичаха столицата, и се понесе по път, успореден на реката. Джоел отвори уста да запита какво става, но Фицпатрик вдигна ръка да му попречи.
Спряха пред входа на странноприемницата и Фицпатрик слезе.
— Стой тук — каза той на Джоел. — Ще видя дали ще успея да ангажирам две стаи. И не се опитвай да разговаряш.
След дванайсет минути Конъл се върна с непроницаемо изражение, но очите му бяха оживени.
— Хайде, председателю на управителен съвет, качваме се горе — плати на шофьора и отново отвори вратата пред Конвърс. Този път малко по-почтително, помисли Джоел.
Фоайето на „Das Rektorat“ беше типично немско с неуловими викториански полутонове. Странна смесица от старо и много старо. Миришеше на пари.