Фицпатрик поведе Конвърс към облицования със скъпа ламперия асансьор, разположен в дъното на покрития със скъп килим коридор. Не се мярна никакъв прислужник.
— Смятам, че ще одобриш обстановката — обади се Конъл. — Проверих всичко, затова се забавих.
— Сякаш сме се върнали в деветнайсети век — отбеляза Джоел. — Надявам се, че имат телефони.
— Комуникациите им са от най-съвременните, проверих и това — вратата на асансьора се отвори. — Насам — Фицпатрик посочи надясно. — Апартаментът е в дъното на коридора.
— Апартамент?
— Нали каза, че имаш пари.
Двете спални бяха свързани от обзаведена с вкус гостна с френски прозорци, които излизаха на малък балкон с изглед към Рейн.
— Отлично, чудотворецо — заяви Конвърс. — Как го направи?
— Не беше трудно — отговори с усмивка флотският адвокат. — Ще се смаеш, ако разбереш на какво са способни документите на военен в тази страна. По-възрастните хора застават мирно и заприличват на боксери, надушили печено месо, а тук няма много лица под шейсет години.
— Това не ми говори нищо, освен ако не си решил да се записваме доброволци.
— Когато го комбинираш с факта, че съм командирован от флотата на САЩ да придружавам важен американски финансист, комуто предстоят поверителни срещи с немски партньори, ще разбереш. Естествено, докато е в Бон, моят ексцентричен финансист ще бъде инкогнито, както е свикнал да пътува навсякъде. Всичко е на мое име.
— А защо сме без резервации?
— Обясних на управителя, че си отхвърлил хотела, в който сме имали резервации, защото там са отседнали много хора, които биха те познали. Намекнах, че сънародниците му, с които се каниш да се срещнеш, вероятно ще останат много доволни от съдействието му.
— А как си чул за това място? — продължи да разпитва подозрителният Джоел.
— Много просто. Споменали са ми за него на Международната икономическа конференция миналата година в Дюселдорф.
— Наистина ли си участвал в нея?
— Не знам да е имало такава — заяви Фицпатрик и тръгна към вратата вляво. — Възразяваш ли да се настаня в тази спалня? Тя е по-малката и така трябва да бъде, тъй като съм твой помощник.
— Почакай — Конвърс пристъпи напред. — А багажът ни? Фактът, че такива важни персони са без багаж, не е ли малко странен?
— Ни най-малко — Конъл се обърна. — Багажът ни е още в града, в оня неназован хотел, който тъй настойчиво си отхвърлил след двайсет минути престой. Но само аз мога да го получа.
— Защо?
Фицпатрик вдигна показалец към устните си.
— Защото си маниак на тема секретност. Не забравяй, че си ексцентричен.
— И управителят повярва на тези глупости?
— Нарича ме Kommandant.
— Голям мошеник си.
— Напомням ви, господине, че в добрите семейства така не се говори. И въпреки че ти липсва опит, Прес казваше, че го владееш добре на масата за преговори — изражението на Конъл стана сериозно. — Говореше го с добро чувство.
Джоел изпита странно усещане за близост. Кое качество на този млад човек засягаше някаква струна у него? Фицпатрик притежаваше храбростта на неопитните, липсата на страх от дребните неща, които — предпазливостта щеше да го научи след време — могат да доведат до големи последици. Храбро се хвърляше във водата, защото никога не беше се давил.
Внезапно Конвърс се сети откъде му е познато това чувство. В Конъл Фицпатрик виждаше себе си, преди всичко онова да се случи. Преди да научи значението на страха, на голия страх. А след това и на самотата.
Разбраха се Конъл да се върне на летището не за багажа на Джоел, а за собствения си, който беше оставен на съхранение в камера-автомат. След това щеше да отиде в центъра на Бон, да купи скъп куфар и да го напълни с половин дузина ризи, бельо, чорапи и най-добрата конфекция с размера на Джоел, която можеше да намери, по-точно три панталона, едно-две сака и шлифер. Съгласиха се, че всекидневните дрехи ще са най-подходящи. Един ексцентричен финансист може да си позволи липса на изтънчен вкус, а и прикриваха най-добре факта, че не са шити по поръчка. И накрая, последната спирка преди връщането в „Das Rektorat“ щеше да бъде втора камера-автомат на гарата, където Конвърс беше оставил дипломатическото си куфарче. След като флотският адвокат го вземеше, трябваше веднага да седне в чакащо такси и повече да не се отбива никъде. Таксито трябваше да го закара направо в извънградската странноприемница.
— Искам да те питам нещо — рече Фицпатрик точно преди да тръгне. — Когато бяхме в Алтер Цол, спомена нещо за това как те ще разтръбят факта, че не знаеш немски.