— Gute Nacht — отвърна Ерих Лайфхелм и рязко, по военному, кимна с глава.
Конвърс помоли телефонистката да изпрати някого в ресторанта да повика американеца, капитан Фицпатрик. Задачата да го открият се оказа нелека, защото не беше нито в ресторанта, нито в бара, а отвън, на Spanische Terrasse, където пийваше с приятели и се наслаждаваше на залеза над Рейн.
— Какви са пък тия приятели? — попита Джоел по телефона.
— Едно семейство, с което се запознах. Той е много приятен човек — висш фирмен служител и според мен отдавна е надхвърлил седемдесетте.
— А тя? — адвокатската антена на Конвърс улови сигнала.
— С около трийсет-четирийсет години по-млада от него — отговори Конъл доста по-лаконично.
— Прибирай се веднага, моряче!
Фицпатрик седна на дивана и се наклони напред, опрял лакти на коленете. Погледна Джоел, който пушеше пред отворената балконска врата, със загриженост и удивление.
— Какво? — рече предпазливо той. — Искаш да спра достъпа до служебното ти досие?
— Не до цялото, до част от него.
— По дяволите, за кого ме вземаш?
— Направил си го за Ейвъри… за Прес. Можеш да го направиш и за мен. Длъжен си!
— Тъкмо обратното, отворих досието ти за него.
— Все пак е някакъв вид контрол. Ти имаш достъпа и ключа към него.
— Но аз съм тук, а не там. Не мога да отстраня нещо от разстояние шестнайсет хиляди километра. Бъди разумен.
— Все някой може, някой трябва да го направи. Става дума за съвсем малка част, която е в самия край. Последният ми разговор с тях.
— Разговор ли? — смая се Конъл и се изправи. — В служебно досие? Да не говориш за някакъв оперативен доклад? Защото, ако е така, няма да…
— Не говоря за доклад — прекъсна го Конвърс. — Разговорът при уволнението ми от армията. Прес Холидей ми го цитира.
— Чакай, чакай! — Фицпатрик вдигна ръце. — Да нямаш предвид изказването ти, направено пред комисията във връзка с уволнението?
— Да, да. Точно това имам предвид.
— Е, можеш да се успокоиш. То не е част от служебното ти или от някое друго досие.
— Холидей го беше чел! Току-що ти казах, че цитира буквално думите ми! — Джоел отиде до масата и смачка цигарата си в пепелника. — Щом не е в досието ми, как се е добрал до него? Как ти успя да му го намериш?
— Става дума за съвсем друго нещо — заобяснява Конъл, като очевидно си припомняше нещата. — Ти си бил военнопленник, а много от разговорите с военнопленници са с гриф „строго поверително“. Дори след толкова години голяма част от темите още са щекотливи. Казани са много неща, които никой не иска да придобият гласност и до ден днешен. За всеобщо добро, не само заради военните.
— Но ти си намерил достъп до него! По дяволите, чух собствените си думи!
— Да, намерих — призна омърлушено флотският адвокат. — Получих стенограмата и ако някой разбере това, ще ме разжалват в юнга. Не разбираш ли, аз вярвах на Прес! Закле ми се, че има нужда от този материал, че има нужда от всичко за теб. Не можеше да си позволи някаква грешка.
— И как го направи? Тогава дори не си бил в Сан Диего, сам го каза.
— Обадих се в хранилището и с помощта на номерираното си разрешително поисках да ми се направи фотокопие. Казах, че е възникнала спешност четири нула и че поемам отговорността. На следващата сутрин, когато фотокопията пристигнаха с обратна разписка, я пробутах за подпис на шефа си заедно с цял куп поща и я забутах в бумагите.
— Но откъде си знаел, че такова нещо съществува?
— Някои досиета на военнопленници са отбелязани с флагчета в разрешителното за уволнените от армията.
— Какви флагчета?
— Ей така, флагчета. Малки сини печати, които означават, че за лицето има допълнителна засекретена информация. Ако няма флагче, всичко е чисто, но ако има, работата е сериозна. Обясних го на Прес, а той заяви, че му трябва абсолютно всичко. Затова се заех.
— Значи и друг може да го направи?
— Не всеки. Трябва да е офицер с номерирано разрешително, а те не са много на брой. Освен това се изискват четирийсет и осем часа срок за проверка на материала. Такава е обичайната практика в областта на информацията за оръжията и технологиите, които все още подлежат на засекретяване.
— Четирийсет и осем часа? — Конвърс преглътна, докато се опитваше да пресметне часовете, изминали от Париж, когато името за първи път бе изплувало на повърхността. — Имаме още време! — каза той със свито гърло. — Ако можеш да го направиш, все още разполагаме с малко време. Успееш ли, ще ти кажа всичко, което знам, защото ще го заслужиш. Никой няма да го заслужава повече.