Тази фраза се бе родила преди години, когато беше задочно осъден от британските власти на смърт, задето като млад терорист на „Иргун“ беше изклал цяло палестинско село и оставил труповете на арабите всички да ги видят за назидание. Тогава беше извикал така, че го чу цял свят: „Аз съм преди всичко евреин, син Авраамов! Всичко друго е второстепенно и реки от кръв ще потекат, ако децата Авраамови бъдат низвергнати!“
През 1948 година англичаните не искаха да създават нови великомъченици, отмениха присъдата и му отпуснаха голям терен земя. Но нейните декари не можаха да ограничат войнствения сабра. Три войни разкъсаха оковите на фермерството и отприщиха жаждата му за кръв… както и блестящите му качества на бойното поле.
И защо стотици хиляди поляци, чехи, унгарци, румънци, надути немци и нетърпими руснаци се бяха стекли в страната му? Но те идваха, а с тях дойдоха и усложненията. Фракция срещу фракция, култура срещу култура, всяка група се стараеше да докаже, че заслужава повече от другите името евреин. Пълна глупост! Бяха там, защото трябваше да бъдат, бяха се оставили на враговете Авраамови, бяха позволили, да, именно позволили да избият милиони, вместо да въстанат като милиони и да отговорят на смъртта със смърт. Е, видяха докъде доведоха цивилизованите им методи и колко струват талмудическите им гърчове. И дойдоха в Обетованата земя, като я обявиха за своя. Да, но не беше тяхна. Къде бяха те, когато я изтръгваха от сухата каменна пустиня с голи ръце и най-примитивни библейски сечива? Къде бяха, когато омразните араби и презрените англичани изпитаха гнева на истинния евреин? Бяха по европейските столици, в банките и луксозните си салони, печелеха пари и пиеха скъпо бренди от кристални чаши. Не, дойдоха тук само защото трябваше да дойдат. Нахлуха в Обетованата земя на сабрите.
Домъкнаха със себе си парите и превземките си, елегантните си слова и объркващите го аргументи. Но сабрата ги учеше как да се бият. И пак сабрата щеше да вкара цял Израел в орбитата на един нов, могъщ съюз.
Абрамс стигна до пресечката на улиците „Ибн Габриол“ и „Арлозороф“. Мъждивата светлина на уличните лампи беше обградена с ореол. Толкова по-добре, нямаше да го познаят. Трябваше да извърви още една пресечка до адреса на улица „Жаботински“ — непривлекателна жилищна сграда, където в грозен апартамент живееше под наем човек, който на пръв поглед беше незначителен чиновник. Малко хора знаеха, че този специалист, разработващ усъвършенствано компютърно оборудване, с помощта на което поддържаше връзки с почти цял свят, беше съществена част от глобалните операции на Мосад — специалните служби на Израел, които мнозина смятаха за най-добрите в света. И той беше сабра. Беше един от тях.
Абрамс тихо произнесе името си в микрофона над пощенските кутии във фоайето, чу изщракване, влезе вътре и започна да изкачва трите етажа към апартамента.
— Искаш ли вино, Хаим?
— Уиски — беше резкият отговор.
— Винаги ти задавам този въпрос и ти ми отговаряш по един и същ начин — каза специалистът.
Абрамс се отпусна в паянтов кожен стол, хвърли поглед на неугледната разхвърляна стая, отрупана с книги, и както винаги си зададе въпроса защо такъв влиятелен човек живее по този начин. Говореше се, че офицерът от Мосад не обича да му идват гости, а по-голямо жилище в по-добър квартал можеше да ги привлече.
— От грухтенето и покашлянето ти по телефона подразбрах, че разполагаш с това, което ми е необходимо.
— Да — потвърди специалистът и поднесе на посетителя си чаша отлично уиски. — Имам го, но едва ли ще ти хареса.
— Защо? — попита Абрамс и отпи, без да отмества внимателен поглед от домакина си, седнал срещу него.
— В общи линии, защото е объркващо, а към объркващите неща в тази работа трябва да се подхожда деликатно. А ти не си никак деликатен, Хаим Абрамс, извинявай за неделикатното ми изявление. Каза ми, че този Конвърс е твой враг, евентуално подставено лице, а аз твърдя, че не намерих нищо, което да подкрепя твоето твърдение. Преди всичко един непрофесионалист трябва да има дълбок личен мотив, за да се замеси в такъв вид измама, да възприеме такава линия на поведение. Трябва да има някаква движеща сила, за да посегне към образ или кауза, която ненавижда. Е, има мотив, има и враг, когото вероятно силно мрази, но нито мотивът, нито врагът са сравними с това, което допускаш. Между другото, информацията е абсолютно сигурна. Получих я от „Куанг Дин“…
— Какво, по дяволите, е това?
— Специален отдел на северновиетнамското, сега виетнамско разузнаване.
— И там ли имаш източници?
— Финансираме ги от години. Не са жизненоважни, но стигат за няколко чифта уши. Има неща, които се налага да знаем за някои оръжия, защото могат да се обърнат и срещу нас.