Сара и Кристофър пристигнаха задъхани, като прикриха лицата си с ръце и се наведоха, за да не попаднат във въздушния водовъртеж, предизвикан от перките на хеликоптера. От кабината се отделиха силуетите на четирима мъже, които скочиха на земята.
Всяко съмнение изчезна. С един поглед Сара разпозна черните униформи на командосите. Гърдите им бяха покрити със защитни жилетки в цвят каки, а през кръста бяха препасани с четири реда пълнители. Автомати HK-417 висяха през раменете им, а пистолетите HK USP бяха закрепени за бедрата им. Лицата им бяха покрити с черни маски с прорези за очите и носа. Върху тях бяха нахлупени каски с очила за нощно виждане. И четиримата се приближаваха приведени и с прибежки.
— Сара, какво става? — попита обхванат от паника Кристофър.
Този въоръжен десант в дома им нямаше никакъв смисъл. Какво можеше да оправдае подобна постъпка? Той понечи да изтича към къщата, за да отиде при Симон, но Сара предугади намерението му и го сграбчи за ръката.
— Не мърдай! — изкрещя тя. Гласът ѝ бе заглушен от замиращия шум на мотора.
Знаеше, че ако посетителите им искаха да ги нападнат, те отдавна щяха да са мъртви, но въпреки това се стараеше да не правят резки движения, които можеха да се сторят подозрителни.
Един от четиримата мъже се откъсна от групата. Бе на около четиридесет години, висок към метър и деветдесет, с широко лице и малки присвити очи. Вниманието му бе насочено единствено към Сара.
— Подполковник Харалд Паулен от Специалните сили за борба с тероризма — представи се той, без да обръща внимание на въздушния вихър около хеликоптера, заради който униформата му плющеше. — Вие ли сте Сара Геринген?
„Защо сте тук? Какво искате?“
Въпросите бяха на върха на езика ѝ, но Сара знаеше по-добре от всеки друг, че военните се подчиняват на заповеди и не отговорят на въпроси. Повече от притеснение да не предизвика конфронтация, отколкото от уважение към човека срещу нея, тя отговори:
— Аз съм.
— Какво искате? — попита Кристофър. Перките на хеликоптера най-сетне спряха със зловещо скърцане. — Какво е… всичко това?
Подполковникът вдигна ръка и посочи към къщата.
— Само че най-напред ни кажете…
Сара стисна силно ръката на Кристофър и без да дочака отговор на въпроса си, той тръгна към къщата, следван от подполковника и още един войник. Другите двама застанаха на пост пред вратата.
Веднага щом влязоха, Кристофър побърза да отиде при Симон, който току-що се бе показал в коридора, водещ към хола.
— Какво правите тук? — попита най-сетне Сара, прикривайки колкото бе възможно професионалната си студенина.
Подполковникът пъхна ръка във външния джоб на куртката си, извади оттам плик и ѝ го подаде. Тя го отвори и извади лист с логото на Министерството на вътрешните работи на Норвегия.
Инспектор Сара Геринген,
Моля Ви да последвате веднага подполковник Паулен до дестинацията, където ще ви отведе. Спешно се нуждаем от Вашата компетентност. От съображения за поверителност и сигурност основанието за Вашето сътрудничество ще Ви бъде съобщено след пристигането Ви на мястото.
Писмото носеше подпис и печат. Сара вдигна листа на нивото на очите си и видя миниатюрния воден знак — сабя между две крила — невидим за обикновеното око, но важен за познавачите. Нямаше съмнение, че документът е автентичен.
Ако подполковникът не стоеше пред нея, Сара едва ли щеше да повярва на прочетеното. За няколко секунди имаше чувството, че губи контакт с действителността. Имаше богат опит, беше преодолявала далеч по-сложни и стресиращи ситуации, но подобно нахлуване в личния ѝ живот се случваше за първи път.
Тялото ѝ реагираше на постоянно повишаващия се адреналин, умът ѝ се вълнуваше: какво ли страшно събитие би оправдало личната молба на командващия Специалните сили за борба с тероризма? Толкова неотложна ли бе намесата ѝ, че да дойдат да я вземат с хеликоптер от дома ѝ?
Погледна към Кристофър и Симон, които стояха в хола. Двамата чакаха решението ѝ като присъда.
— Госпожо, трябва да потегляме — заяви подполковникът, поглеждайки часовника си.
— Имам ли време да си взема някои неща?
— Много топло палто.
Тя кимна въпросително към дългото яке, която висеше на закачалката до входа.
— По-топло.
— Но ние сме едва в началото на зимата…
— Не и там, където отиваме. Пригответе се за най-лошото.
— Секунда.