— Макото! — извиках го аз, изкачвайки се по насипа към него. Той се обърна, видя ме и на лицето му се изписаха радост и недоумение.
— Господарю Отори? Вие ли сте наистина? Страхувахме се, че и вие сте мъртъв. Тръгнали сме да отмъстим за владетеля Шигеру.
— Аз отивам в Тераяма — рекох. — Нося му главата на Ийда, каквато беше последната му заръка.
Очите на Макото леко се разшириха:
— Ийда е мъртъв?
— Да, а Инуяма е превзета от Араи. Ще настигнете последните войски на Тохан при Кушимото.
— Няма ли да дойдете с нас?
Изгледах го озадачено. Думите му ми прозвучаха непонятно. Почти бях си свършил работата. Трябваше да изпълня последното си задължение към Шигеру и после щях да изчезна в тайния свят на Племето. Но, разбира се, Макото нямаше как да знае за избора, който бях направил.
— Добре ли сте? — попита той. — Не сте ранен, нали?
Поклатих глава.
— Трябва да оставя главата на гроба на Шигеру.
Очите на Макото блеснаха.
— Покажете ни я!
Донесох кошницата и я отворих. Миризмата се засилваше и върху кръвта се бяха събрали мухи. Кожата бе добила восъчносив цвят, а очите бяха празни и кървясали.
Макото хвана главата за кока на темето, скочи на един голям камък край пътя и я вдигна към монасите, които се бяха събрали около него.
— Вижте какво е направил господарят Отори! — изкрещя той и мъжете откликнаха с мощно „ура“. Заля ги вълна от възторг. Чух името си повтаряно отново и отново, в началото от отделни гласове, а после всички зазвучаха като един, коленичиха в праха пред мен и се поклониха доземи.
Кенджи беше прав. Хората обичаха Шигеру — монасите, земеделците, по-голямата част от клана Отори — и понеже аз бях осъществил отмъщението, тази любов бе прехвърлена върху мен.
Тя като че ли добави нова тежест към бремето ми. Не желаех тези хвалебствия. Не ги заслужавах и не бях в положение да остана верен на тази любов. Сбогувах се с монасите, пожелах им успех и продължих напред с главата, която прибрах обратно в кошницата.
Те не пожелаха да ме оставят сам и Макото дойде с мен. Разказа ми как Юки пристигнала в Тераяма с главата на Шигеру и как сега подготвяли погребалните ритуали. По всяка вероятност бе пътувала денонощно, за да измине разстоянието тъй бързо. Мислено й отправих огромна благодарност.
Привечер пристигнахме в храма. Начело с възрастния свещеник останалите там монаси припяваха сутри за Шигеру; камъкът вече бе изправен върху мястото, където бе погребана главата. Аз коленичих до него и поставих главата на врага му отпред. На безплътната светлина на полумесеца камъните в градината на Сешу изглеждаха като отдадени на молитва поклонници. Звукът от водопада ми се стори по-силен, отколкото през деня. Долових въздишката на кедровите дървета, раздвижени от нощния ветрец. Из въздуха се носеше песен на щурци, а откъм вировете под водопада долиташе квакане на жаби. Чух плясък на крила и видях как над гробището се спуска свенливата улулица. Скоро щеше да отлети на юг; краят на лятото наближаваше.
Помислих си, че това е прекрасно място, където да почива духът на Шигеру. Останах дълго край гроба му, а сълзите тихо се търкаляха по страните ми. Той ми бе казал, че само децата плачат. Мъжете понасят, така ми бе рекъл, но онова, което ми изглеждаше немислимо, бе, че аз трябваше да заема мястото му. Бях преследван от убеждението, че не е трябвало да нанасям смъртоносния удар. Бях отсякъл главата му със собствения му меч. Аз не бях негов наследник — бях неговият убиец.
Помислих си с копнеж за къщата в Хаги с песента на реката до прага. Исках децата ми да слушат тази песен. Исках да пораснат под благия покрив на онзи дом. Представих си как Каеде приготвя чай в помещението, което Шигеру пристрои за владетелката Маруяма, и как децата ни се опитват да надхитрят славеевия под, как вечер наблюдаваме долитащата в градината чапла, огромния й сив силует, застинал търпеливо в потока…
Навътре в градината някой свиреше на флейта. Плавните й тонове пронизаха сърцето ми. Помислих си, че никога няма да превъзмогна скръбта си.
Дните минаваха един след друг, а аз не можех да напусна храма. Знаех, че трябва да взема решение и да тръгна, но го отлагах непрестанно. Чувствах, че старият свещеник и Макото се тревожат за мен, но те ме оставяха сам и се грижеха единствено за обикновените неща, като ми напомняха да ям, да се мия, да спя.