След Яегахара Отори, които преди това управлявали цялата Средна провинция, били изтикани от Тохан в тясната ивица земя между последната планинска верига и северното море. На главния пощенски път бариерата се охранявала от хора на Ийда, но тази дива и отдалечена местност предоставяла много възможности да се прекосява границата незабелязано. Освен това повечето селяни и чифликчии и досега се смятали за Отори и не хранели особена любов към клана Тохан. Владетелят Отори ми разказа всичко това, докато вървяхме. Движехме се така, че морето винаги да се пада от дясната ни страна. Обясни ми и за живота в областта, разправи ми за начините, използвани за обработка на земята, за напоителните канали, за рибарските мрежи, за метода, по който се извлича сол от морето. Интересуваше се от всичко и знаеше всичко. Постепенно пътеката се превърна в път, който взе да става все по-оживен. По него вече се движеха земеделци, поели към тържището в следващото село, понесли гулии и зеленчуци, яйца и сушени гъби, корени от лотос и бамбук. Спряхме на пазара и си купихме нови сламени сандали, защото нашите вече се разпадаха.
Вечерта пристигнахме в странноприемница, където всички познаваха владетеля Отори. Втурнаха се навън да го поздравяват с радостни възгласи, просвайки се на земята пред него. Приготвиха ни най-хубавите стаи, а на вечеря блюдата се редяха едно след друго, кое от кое по-вкусни. Той сякаш се променяше пред очите ми. Вече знаех за знатното му потекло, но все още нямах представа, кой точно бе или каква роля играеше в йерархията на клана. Постепенно взех да осъзнавам, че най-вероятно е доста високопоставен, и станах още по-срамежлив в негово присъствие. Усещах, че всички ме оглеждат скришом и се питат какво ли правя там.
На другия ден той вече носеше дрехи, които съответстваха на ранга му; навън ни чакаха коне и няколко васали. Размениха си подигравателни усмивки, щом видяха, че си нямам понятие от езда, и не успяха да скрият изненадата си, когато владетелят Отори нареди на един от тях да ме вземе на собствения си кон, макар че, разбира се, никой не посмя да възрази. По време на пътуването пробваха да разговарят с мен — питаха ме откъде съм и как се казвам, — но когато установиха, че съм ням, кой знае защо, решиха, че съм слабоумен или глух. Взеха да ми приказват на висок глас, като използваха най-прости думи, придружавани с жестове и красноречиви знаци.
Не ми харесваше особено, че яздех. Единственият кон, който бях видял отблизо, бе на Ийда, и си мислех, че може би всички коне ми имат зъб заради болката, която бях причинил на онова животно. Освен това не преставах да се питам какво ще правя, когато пристигнем в Хаги. Представях си, че вероятно ще стана нещо като слуга в градината или в конюшните. Но се оказа, че владетелят Отори има за мен съвсем различни планове.
Следобед на третия ден от нощта, прекарана досами Яегахара, пристигнахме в Хаги — града крепост на клана Отори. Бе построен на остров, ограден от две реки и морето. От тънка ивица земя към самия град се простираше най-дългият каменен мост, който бях виждал. Имаше четири арки, през които нахлуваше и се отдръпваше мощният прилив, и стени от плътно прилепнали един до друг камъни. Помислих си, че е дело на вълшебство, и когато конете стъпиха на него, неволно затворих очи. Ревът на реката бе като гръмотевица в ушите ми, но отвъд него долавях и нещо друго — някакви приглушени вопли, които ме накараха да потръпна.
В средата на моста владетелят Отори ме повика. Смъкнах се от гърба на коня и отидох до мястото, където бе спрял. В парапета бе вграден голям объл камък. На него бяха издълбани някакви знаци.
— Можеш ли да четеш, Такео?
Поклатих глава.
— Толкова по-зле за теб, защото ще трябва да се научиш! — засмя се той. — И ми се струва, че учителят ти ще те накара да страдаш! Ще съжалиш, че си изоставил своя див живот в планината — после ми прочете на глас: „Кланът Отори посреща с «добре дошли» преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“ Под надписа бе издълбан гербът с изображение на чапла. Аз минах покрай коня му и отидох до края на моста. — Зидарят е погребан жив под този грамаден камък — отбеляза владетелят Отори безцеремонно, — за да не построи друг мост, който да съперничи на този, и за да охранява навеки своето дело. През нощта човек може да чуе как призракът му говори с реката.
Не само през нощта. Смразих се, като си помислих за печалния дух, зазидан в собственото му великолепно творение, но после вече навлязохме в самия град и шумовете на живите заглушиха мъртвите.