Последва дълъг миг на мълчание. Ичиро изглеждаше слисан, но едва ли бе по-изумен от мен. Личеше си, че Чийо едва успява да сдържи усмивката си. После двамата заговориха едновременно. Тя се извини тихо и остави възрастния мъж да се изкаже първи.
— Това е твърде неочаквано — заяви той с раздразнение. — Бяхте ли го замислили, преди да заминете?
— Не, стана случайно. Знаеш за мъката ми след смъртта на брат ми и как напразно дирех утеха, пътувайки. Намерих това момче и оттогава с всеки изминал ден скръбта ми става по-поносима.
Чийо събра ръце в молитва.
— Дар от съдбата. Щом ви погледнах, веднага разбрах, че сте друг… някак оздравял. Разбира се, че никой никога не може да замести господаря Такеши…
Такеши! Значи владетелят Отори ми бе дал име като на мъртвия си брат. И щеше да ме осинови, за да стана член на семейството. Скритите казват, че се прераждат с помощта на водата. Аз бях прероден чрез острието на меча.
— Господарю Шигеру, правите ужасна грешка! — рече троснато Ичиро. — Момчето е никой, от простолюдието… какво ще си помислят членовете на клана? Чичовците ви никога няма да го допуснат. Дори отправянето на подобна молба вече е оскърбление.
— Вижте го — каза господарят Отори. — Които и да са били родителите му, някой в миналото му е имал благородническа кръв. Все едно, аз го отървах от Тохан. Ийда искаше да го види мъртъв. След като съм му спасил живота, той ми принадлежи, тъй че съм длъжен да го осиновя. За да не е застрашен от Тохан, трябва да разполага със закрилата на клана. Заради него убих човек, може би дори двама.
— Висока цена. Да се надяваме, че няма да се вдигне още — отсече Ичиро. — Какво е сторил, та е привлякъл вниманието на Ийда?
— Озовал се е на погрешното място в неподходящото време, нищо повече. Няма защо да задълбаваме в историята му. Може да е далечен роднина на майка ми. Измисли нещо.
— Кланът Тохан са подложили на гонения Скритите — каза Ичиро проницателно. — Кажете ми, че не е един от тях.
— И да е бил доскоро, вече не е — отвърна господарят Отори с въздишка. — Всичко това е минало. Няма смисъл да спорим, Ичиро. Дал съм си дума да закрилям това момче и нищо не може да ме накара да си променя решението. А и се привързах към него.
— От това няма да излезе нищо добро — отбеляза Ичиро.
Възрастният и по-младият за момент втренчиха погледи един в друг. Владетелят Отори направи нетърпелив жест с ръка, а Ичиро сведе поглед и се поклони с неохота. Помислих си колко добре е да си господар — да знаеш, че в края на краищата ще стане на твоята.
Внезапен порив на вятъра блъсна прозорците, капаците изскърцаха и с този звук светът за мен отново загуби реалните си измерения. В главата ми сякаш прозвуча нечий глас: „И ти ще станеш такъв.“ Изпитах отчаяно желание да се върна назад във времето, в онзи ден, преди да отида за гъби в планината — там, в моя предишен живот с мама и с близките ми. Но вече знаех, че детството ми е отминало безвъзвратно. Трябваше да стана мъж и да понасям онова, което ми поднасяше съдбата.
С тези възвишени мисли в главата последвах Чийо към банята. На нея дори не й хрумваше какво решение бях взел — отнасяше се с мен като с дете; накара ме да си сваля дрехите и ме изтърка целия, преди да ме остави да се потопя в пълната с гореща вода вана.
След известно време се върна с лека памучна роба и ми каза да я сложа. Подчиних се безропотно. Какво друго можех да сторя? Тя подсуши косите ми с кърпа и ги среса назад, завързвайки ги в кок на темето ми.
— Ще те обръснем — измърмори и прокара ръка по лицето ми. — Още нямаш много брада. Питам се на колко ли си години? На шестнайсет?
Аз кимнах. Тя поклати глава и въздъхна:
— Господарят Шигеру иска да ядеш с него — после добави тихо: — Надявам се, че няма да му донесеш още скръб.
Предположих, че Ичиро е споделил с нея опасенията си.
Последвах я обратно към къщата, като се опитвах да я огледам до най-малката подробност. Вече бе почти тъмно; лампи в метални стойки хвърляха оранжево сияние в ъглите на стаите, но светлината им не беше достатъчна, за да се вижда добре. Чийо ме отведе при една стълба в ъгъла на главната всекидневна. За пръв път виждах такава — в Мино имахме съвсем обикновени дървени стълби, но никой не притежаваше подобна. Дървото бе тъмно и с разкошна полировка — реших, че е дъб — и щом стъпех отгоре, всяко стъпало издаваше свой собствен, едва доловим звук. И тя ми се стори плод на вълшебство и даже имах чувството, че чувам от вътре гласа на създателя й.