Стаята бе празна, преградите към градината бяха дръпнати встрани. Тъкмо започваше да вали. Чийо ми се поклони — не особено дълбоко, както забелязах — и слезе обратно по стълбата.
Тогава си помислих, че това е най-прекрасната стая, която съм виждал. Отдавна вече съм притежател на моя дял от замъци, дворци и великолепни благороднически имения, но нищо не може да се сравни с начина, по който изглеждаше стаята на горния етаж в имението на владетеля Отори през онази късна вечер на осмия месец с ръмящия в градината дъжд. От пода до тавана в дъното се издигаше стволът на кедрово дърво, полирано така, че да си личат чворовете и влакната на дървесината. Гредите също бяха от кедър, чийто мек червеникавокафяв цвят се открояваше на фона на кремавите стени. Рогозките, с които бе застлан подът, бяха изсветлели до златисто, а ръбовете им бяха свързани с широки ивици от синьо-виолетов плат, в който в бяло бе втъкана чаплата на клана Отори.
В нишата бе окачен свитък с нарисувана върху него малка птичка. Заприлича ми на мухоловеца от моята гора, чиито криле бяха обагрени в зелено и бяло. Изглеждаше като истинска, сякаш всеки миг щеше да отлети. Удиви ме, че някой художник може да познава така добре скромните птички от планината.
Чух стъпки долу и бързо седнах на пода със свити под себе си нозе. През отворените прозорци виждах огромна сиво-бяла чапла, застинала насред едно от декоративните езера в градината. Изведнъж заби клюн във водата и после го извади, стиснала в него малко гърчещо се същество. Миг по-късно се издигна грациозно и отлетя над високия каменен зид.
Владетелят Отори влезе в стаята, следван от две от прислужниците, които носеха подноси с храна. Погледна ме и кимна. Аз се поклоних до пода. Хрумна ми, че Отори Шигеру бе чаплата, а аз — малкото гърчещо се същество, което бе грабнал, гмурвайки се за миг в моя свят сред планините, преди отново да отлети.
Дъждът се бе усилил. Къщата и градината се изпълниха със звънките трели на течаща вода. Тя се изливаше от улуците, стичаше се по улеите в потока, който подскачаше от езеро в езеро, където всеки малък водопад издаваше различен звук. Къщата ми пееше и аз се влюбих в нея. Исках да стане мой дом, бих сторил всичко за това и всичко, което би поискал от мен нейният господар.
Когато свършихме с вечерята и подносите бяха изнесени, двамата седнахме до отворения прозорец, зад който вече се спускаше нощта. На фона на последните отблясъци от угасналия ден владетелят Отори посочи към края на градината. Потокът, който подскачаше през нея, там се шмугваше под един нисък отвор в зида с керемиден покрив и се вливаше в реката отвъд. Тя издаваше монотонен приглушен грохот, а сиво-зеленикавите й води запълваха отвора като изрисувана фреска.
— Хубаво е да се прибереш у дома — каза той тихо. — Но точно както реката винаги е тук край прага, светът е неизменно там отвън. И ние трябва да живеем в него.
Втора глава
Същата година, в която Отори Шигеру спаси момчето от Мино, комуто предстоеше да стане Отори Такео, в един замък далеч на юг се случиха някои важни събития. Този замък бе даден на Ногучи Масайоши от Ийда Садаму за ролята му в битката при Яегахара. Победил своите традиционни врагове Отори и наложил поражението им при изгодни за самия него условия, Ийда сега бе насочил вниманието си към третия могъщ клан в трите провинции — клана Сейшуу, чиито имения включваха по-голямата част от териториите на юг и на запад. Сейшуу предпочитаха да постигат мир не чрез война, а чрез съюзи, които скрепяваха със заложници както от могъщите кланове, като Маруяма, така и от по-малките, като техните близки роднини — клана Ширакава.
Каеде, най-голямата дъщеря на владетеля Ширакава, бе отишла в замъка Ногучи като заложница, едва-що сменила детския си пояс с момински, и вече бе живяла там половината си живот — достатъчно дълго, за да се сети поне за хиляда неща, които ненавиждаше. През нощта, когато бе твърде уморена, за да заспи, и не смееше дори да мърда или да се върти, да не би някое от по-големите момичета да се пресегне и да я плесне, тя ги бе описала наум в подробен списък. Отрано се бе научила да крие мислите си. Най-малкото никой не можеше да се пресегне вътре в нея и да зашлеви шамар на онова, което бе в главата й, макар и да знаеше, че не едно момиче копнееше да го стори. Това бе причината, поради която толкова често я удряха по тялото или лицето.
Тя се бе вкопчила с детинска отдаденост в бледите спомени за своя дом, който бе напуснала едва седемгодишна. Не бе виждала майка си и по-малките си сестри от деня, в който баща й я бе проводил до замъка.