От онзи момент той бе идвал три пъти само за да установи, че тя е настанена при слугите, а не при децата на Ногучи, както би подхождало на дъщерята от семейство на воин. Унижението му бе пълно — той не можеше дори да изрази несъгласието си, макар че тя, неестествено наблюдателна за годините си, бе видяла шока и гнева в очите му. Първите два пъти й позволиха да разговаря насаме с него за няколко минути. Тя си спомняше ясно как той я бе хванал за раменете и й бе казал с изпълнен с копнеж глас: „Ех, ако се беше родила момче!“ Третия път му бяха разрешили само да я погледне. Оттогава не се бе появявал и тя нямаше никакви вести от дома си.
Разбираше прекрасно причините за поведението му. Докато стана на дванайсет, след като бе държала очите и ушите си отворени и бе успяла да въвлече в привидно невинен разговор няколкото души, проявяващи съчувствие към нея, тя бе наясно със собственото си положение — бе заложница, нищожна пионка в борбата между клановете. Животът й не струваше нищо за господарите, които фактически я притежаваха; той имаше стойност единствено с това, което тя добавяше към възможностите им за преговори. Баща й бе владетелят на стратегически важното имение Ширакава; майка й бе близка роднина на Маруяма. Тъй като нямаше синове, баща й щеше да направи свой наследник онзи, който станеше съпруг на Каеде. Притежавайки дъщеря му, Ногучи бяха господари на неговата лоялност, брачен съюз и наследство.
Тя вече дори не разсъждаваше за големите неща — за страха, за мъката по родния дом, за самотата, — но съзнанието, че Ногучи не я ценяха дори като заложница, стоеше начело на списъка с нещата, които ненавиждаше, също както и начинът, по който момичетата я дразнеха, задето била леворъка и непохватна. Освен това ненавиждаше зловонието в помещението на пазачите до портата и стръмните стъпала, които бяха тъй трудни за изкачване, когато си натоварен с тежки неща… А тя вечно носеше какво ли не — купи със студена вода, чайници с гореща храна за вечно ненаситните мъже, за да се тъпчат, неща, които бяха забравили или бяха твърде мързеливи да си донесат сами. Мразеше и самия замък, масивните камъни на основите му, мрачната потискаща обстановка на горните стаи, където изкривените греди на тавана сякаш изживяваха собствените й чувства и искаха да се освободят от капана, в който бяха огънати, и да се понесат обратно към гората, от която произхождаха.
И мъжете. Как само ги ненавиждаше! Колкото повече растеше, толкова повече я тормозеха. Прислужниците на нейната възраст се надпреварваха да спечелят вниманието им, увъртаха се край тях, преструваха се на нежни и беззащитни и дори на простодушни, за да спечелят закрилата на един или друг войник. Каеде не ги винеше за това — тя бе започнала да смята, че жените трябва да използват всяко налично оръжие, за да се защитават в битката, която, изглежда, представляваше животът — но самата тя не искаше да се принизи дотам. Не бе способна да го стори. Единствената й стойност, единствената й възможност за бягство от замъка се криеше в брака за човек от собствената й класа. Пропилееше ли този шанс, с нея бе свършено.
Знаеше, че не е длъжна да понася всичко това. Трябваше да отиде при някого и да се оплаче. Естествено, бе немислимо да се доближи до владетеля Ногучи, но вероятно би могла да помоли за разговор господарката. Като се замислеше обаче, бе твърде малко вероятно дори да й позволят достъп до нея. Истината бе, че нямаше към кого да се обърне. Щеше да й се наложи да се защитава сама. Но мъжете бяха толкова силни. Тя бе висока за момиче — даже прекалено висока, но пък добре сложена. И въпреки това, когато веднъж някакъв мъж я бе сграбчил на шега и я бе притиснал до себе си, тя не бе успяла да се отскубне. Споменът за това я караше да потръпва от страх.
С всеки изминал месец ставаше все по-трудно да избягва натрапчивото им задяване. В края на осмия месец на петнайсетата й година разразил се на запад тайфун докара безкрайни дни на проливен дъжд. Каеде мразеше дъжда, защото неспирният порой просмукваше всичко с тежката миризма на влага и мухъл. Пък и щом се намокреше, отеснялата й роба прилепваше по тялото й, подчертавайки извивката на гърба и бедрата й, което още повече настървяваше мъжете.
— Хей, Каеде, сестричке! — викна по нея един от пазачите, щом я видя да тича под дъжда от кухнята покрай втората увенчана с кули порта. — Не бързай толкова! Имам поръчка за теб. Кажи на капитан Араи да дойде тук! Господарят иска от него да огледа един нов кон.