Дъждът се изливаше като река от бойниците, от керемидите, от улуците, от делфините на върха на всеки покрив, поставени там като защита от пожар. От целия замък струеше вода. За секунди Каеде се измокри до кости, сандалите й подгизнаха и тя взе да се пързаля и да се препъва по застланите с обли камъни стъпала. Но се подчини без особена горчивина, защото от всички в замъка Араи бе единственият човек, когото не мразеше. Той винаги разговаряше мило с нея, не я дразнеше, нито тормозеше; тя знаеше, че земите му се намират редом с бащините й, поради което той говореше със същия лек акцент, характерен за Западната провинция.
— Хей, Каеде! — ухили се другият пазач, щом я видя да влиза в главната стражница. — Вечно тичаш нанякъде. Спри да си побъбрим!
Без да му обръща внимание, тя пое нагоре по стъпалата и тогава той извика след нея:
— Казват, че си била момче! Ела тук и ми покажи, че не си!
— Глупак! — измърмори тя с отмалели нозе и продължи по втория ред стълби.
Пазачите на последния етаж играеха някакъв хазарт с нож. Щом я видя, Араи стана и я поздрави по име.
— Госпожице Ширакава! — той бе едър мъж с впечатляващо присъствие и интелигентни очи.
Тя му предаде съобщението. Той й благодари, за миг изглеждаше така, сякаш се канеше да й каже още нещо, но после явно се отказа. Тя пое припряно надолу по стълбите. После забави крачка и погледна навън през прозорците. Откъм планината вятърът нахлуваше остър и влажен. Гледката бе почти изцяло замъглена от облаци, но под нея бе жилището на Ногучи, където, помисли си тя с неприязън, й се полагаше да живее по право, а не да търчи наоколо под дъжда, вечно на разположение на кого ли не.
— Ако ще се мотаеш, госпожице Ширакава, ела и седни тук с нас — каза един от пазачите, издебна я в гръб и я потупа по задните части.
— Махни си ръцете от мен! — отсече гневно Каеде.
Мъжете се засмяха. Тя панически се страхуваше от настроението им — те бяха отегчени и изнервени, до гуша им бе дошло от дъжда, от постоянното стоене на пост и чакане, от бездействието.
— А-а, капитанът си е забравил ножа — каза един от тях. — Каеде, тичай след него.
Тя взе ножа, усещайки тежестта му в лявата си ръка.
— Изглеждаш опасна! — пошегуваха се мъжете. — Внимавай да не се порежеш, сестричке!
Тя хукна надолу по стълбите, но Араи вече бе излязъл от кулата. Чу гласа му в двора и се канеше да му извика, но преди да се озове навън, мъжът, който й бе подвикнал по-рано, излезе от стражницата. Тя спря примряла, скрила ножа зад гърба си. Той й препречи пътя и се приближи плътно до нея, затъмнявайки и без това оскъдната сивкава светлина, която проникваше от вън.
— Хайде, Каеде, покажи ми, че не си момче!
Той я сграбчи за дясната ръка и я притисна до себе си, тикайки крак между нейните, за да я принуди да разтвори бедра. Тя усети твърдата му набъбнала мъжественост и с лявата ръка почти инстинктивно заби ножа във врата му. Той изкрещя, пусна я тутакси, притисна с длан раната си и се втренчи в нея изумен. Раната не беше тежка, но кървеше обилно. Каеде не можеше да повярва какво бе сторила. „Свършено е с мен!“, помисли си. Когато мъжът взе да крещи за помощ, на вратата се появи Араи. Разбра за случилото се с един поглед, грабна ножа от момичето и без колебание преряза гърлото на пазача. С хъркане мъжът се строполи на земята.
Араи дръпна Каеде навън. Дъждът се сипеше върху тях. Той прошепна:
— Опитал се е да те изнасили. Аз съм се върнал и съм го убил. Иначе и двамата сме мъртви!
Тя кимна. Той бе забравил оръжието си, тя бе намушкала пазач — и двете непростими нарушения. Бързите действия на Араи бяха отстранили единствения свидетел. Тя си помисли, че би трябвало да е стъписана от смъртта на мъжа и от участието си в нея, но установи, че изпитва единствено задоволство. „Дано пукнат всички, — помисли си тя, — Ногучи, Тохан, целият клан!“
— Ще говоря с господаря от твое име, госпожице Ширакава — каза Араи, което я накара да трепне от изненада. — Той не бива да те оставя без закрила — и добави почти на себе си: — Един благородник не би постъпил така! — отиде в основата на стълбите и изкрещя на стражите да дойдат, след което прошепна на Каеде: — Не забравяй, че съм ти спасил живота. Даже нещо повече!
Тя го погледна право в очите и отвърна:
— Не забравяй, че това бе твоят нож!
Той се усмихна кисело в израз на пресилено уважение.
— В такъв случай сме си в ръцете.