— Ами те? — попита тя, чувайки тропота по стълбата. — Нали знаят, че тръгнах с ножа!
— Няма да ме издадат — отвърна той. — Имам им доверие.
— Аз пък нямам доверие в никого — прошепна тя.
— Ще трябва да се довериш на мен — отвърна той.
По-късно същия ден Каеде получи нареждане да се премести в семейното жилище на Ногучи. Докато събираше в бохчата скромните си принадлежности, погали избелелия десен с гербовете, които изобразяваха бялата река на нейното семейство и кедрите близнаци на Сейшуу. Изпитваше горчив срам от оскъдното си имущество. Събитията от деня не напускаха съзнанието й — усещането за скрития в хулената лява ръка нож, грубият жест на мъжа, който я бе сграбчил, похотта му, начинът, по който бе умрял. И думите на Араи: „Един благородник не би постъпил така!“ А самият Араи пък не би трябвало да говори по този начин за своя господар. Никога не би си го позволил, дори и пред нея, ако в съзнанието му вече не кипеше недоволство. Защо се отнасяше толкова добре с нея, не само в този решителен момент, а и преди това? Съюзници ли си търсеше? Араи вече беше силен и популярен; сега тя си даде сметка, че той вероятно хранеше по-големи амбиции. Беше способен да действа на момента и да се възползва от внезапно възникналите възможности. Тя прецени всичко това много внимателно с ясното съзнание, че и най-малката подробност щеше да й бъде полезна, за да се справи с предстоящото.
Цял ден другите момичета я избягваха, шушукаха си на групи и щом минеше наблизо, млъкваха. Две от тях бяха със зачервени очи — вероятно убитият бе техен приятел или любовник. Никой не й засвидетелства и най-малкото съчувствие. Неприязънта им я накара да ги ненавижда още по-силно. Повечето си имаха домове в града или в близките села; имаха си родители и семейства, към които можеха да се обърнат. Те не бяха заложници. А той, мъртвият пазач, я бе сграбчил и се бе опитал да я насили. Който можеше да обича такъв човек, бе просто идиот.
Една прислужница, която Каеде не бе виждала никога преди това, дойде да я вземе, обръщайки се към нея с „госпожица Ширакава“. Даже й се поклони почтително. Каеде я последва надолу по стръмните каменни стъпала, които водеха от замъка към резиденцията на Ногучи, през външния двор и огромната порта, където при появата й стражите извърнаха гневно глава, и от там — в градините край къщата на владетеля Ногучи.
Неведнъж бе виждала тези градини от крепостта, но сега за пръв път влизаше в тях, откакто бе седемгодишна. Отправиха се към задната част на голямата къща, където я въведоха в малка стая.
— Моля, изчакайте тук, господарке.
След като момичето си отиде, Каеде коленичи на пода. Стаята бе прилична, макар и немного голяма, а вратите бяха широко отворени към малка градина. Дъждът бе спрял и слънцето грееше на пресекулки, превръщайки осеяната с капки градина в искряща от светлина зеленина. Тя се взря в каменния фенер, в малкия изкривен бор и в коритото с чиста вода. В клоните припяваха щурци; разнесе се отривисто квакане на жаба. Покоят и тишината стопиха нещо в сърцето й и тя внезапно почувства, че всеки миг ще избухне в сълзи. С усилие на волята се овладя, насочвайки мислите си към неистовата омраза, която изпитваше към Ногучи. Мушна ръце в широките си ръкави и усети подутините и натъртванията. Намрази ги още повече, задето живееха в това хубаво място, докато тя, потомка на фамилията Ширакава, бе пратена при слугите.
Вътрешната врата зад гърба й се плъзна встрани и един женски глас каза:
— Господарят Ногучи иска да разговаря с вас.
— Тогава трябва да ми помогнеш да се приготвя — заяви Каеде. Не можеше да понесе да се появи пред него в този си вид — чорлава и облечена във вехти и мръсни дрехи.
Жената влезе в стаята и Каеде се обърна да я погледне. Беше доста възрастна и макар че лицето й бе гладко, а косите й — все още черни, ръцете й бяха сбръчкани, с изкривени възлести пръсти, подобни на маймунски лапи. Тя огледа Каеде с изписана на лицето й изненада. После, без да продума, разтвори вързопа и извади една малко по-чиста роба, гребен и фиби за коса.
— Къде са другите дрехи на господарката?
— Дойдох тук седемгодишна — отвърна Каеде ядно. — Не мислиш ли, че може да съм пораснала оттогава? Мама ми изпрати по-хубави вещи, но не ми позволиха да ги задържа!
Жената цъкна с език.
— За щастие хубостта на господарката е такава, че няма нужда от украшения.
— За какво говориш? — попита Каеде, тъй като нямаше никаква представа, как изглежда.