— Сега ще ви среша косите. И ще ви намеря нещо чисто да се преобуете. Аз съм Джунко. Господарката Ногучи ме изпрати да ви прислужвам. По-късно ще говоря с нея за дрехи.
Джунко излезе от стаята и се върна с две момичета, които носеха купа с вода, чисти чорапи и малка гравирана кутия. Джунко изми лицето, ръцете и нозете на Каеде, след което грижливо разреса дългите й черни коси. Прислужниците измърмориха нещо тихо, сякаш се удивяваха.
— Какво има? Какво искат да кажат? — попита Каеде напрегнато.
Джунко отвори кутията и извади малко кръгло огледалце. Гърбът му бе красиво гравиран с цветя и птици. Задържа го така, че Каеде да може да види в него собственото си отражение. За първи път се гледаше в огледало. При вида на лицето си застина безмълвна.
Вниманието и възхищението на жените възвърнаха отчасти увереността й. Но когато тръгна подир Джунко към главната част на къщата, нозете й отново се разтрепериха. От последното посещение на баща си бе виждала владетеля Ногучи само от разстояние. Никога не го бе харесвала, а сега си даде сметка, че се страхува от предстоящата среща.
Джунко коленичи, плъзна встрани вратата към приемната и се просна по очи. Каеде пристъпи в стаята и стори същото. Постелката под челото й бе студена и миришеше на лятна трева.
Владетелят Ногучи разговаряше с някого в стаята и изобщо не я забеляза. Изглежда, обсъждаше оризовите налози — колко голямо било закъснението на селяните да предадат определеното количество. Следващата реколта вече била на път, а все още имало длъжници, които не му били доставили ориза от предишната. От време на време човекът, към когото се обръщаше, смирено вметваше по някоя и друга омиротворителна реплика — променливото време, земетресението от предходната година, предстоящия сезон на тайфуни, привързаността на земеделците, верността на васалите, при което господарят изсумтяваше, млъкваше за минута или повече, а след това отново почваше да се оплаква.
Накрая млъкна отново. Секретарят се изкашля един-два пъти. Владетелят Ногучи изрече рязко някаква заповед, при която секретарят се оттегли, все така коленичил. Мина съвсем близо до Каеде, но тя не посмя да вдигне глава.
— И ми извикай Араи — нареди господарят Ногучи, все едно това бе продължение на разговора.
„Сега ще се обърне към мен“, помисли си девойката, но той не каза нищо и тя остана, където си беше, застинала неподвижно.
Минутите се точеха една след друга. Най-сетне тя чу раздвижване зад гърба си, някой влезе в стаята и след миг Араи се просна по очи до нея, но и той не бе удостоен с внимание от страна на владетеля Ногучи, който само плесна с ръце и в стаята бързо влязоха няколко души. Каеде усети как пристъпват покрай нея един след друг. Погледна ги крадешком и установи, че това са главните васали. Някои от тях носеха върху робите си герба на Ногучи, а други — дъбовия лист на Тохан. Каеде почувства, че те с радост биха стъпили отгоре й, все едно бе хлебарка, и се закле в себе си, че никога няма да позволи Тохан или Ногучи да я смажат.
Воините се настаниха тежко върху рогозката.
— Ширакава Каеде — каза владетелят Ногучи най-накрая. — Моля, седни — момичето се подчини и усети, че погледите на всички мъже в стаята се насочват към нея. Атмосферата се насити с напрежение, което й бе непонятно. — Братовчедке — продължи господарят с известна нотка на изненада в гласа. — Надявам се, че си добре.
— Така е благодарение на вашите грижи — отвърна тя, използвайки учтивата фраза, макар че думите изгориха езика й като отрова. Тя усещаше ужасната си уязвимост — бе единствената жена, едва ли не още дете, сред толкова мъже — властни и брутални. Хвърли бърз поглед към господаря изпод сведените си ресници. Лицето му й се стори свадливо и своенравно, без сила или интелигентност и излъчваше злобата, която тя вече знаеше, че му е присъща.
— Тази сутрин имаше злощастен инцидент — заяви владетелят Ногучи. Тишината в стаята стана още по-напрегната. — Араи ми каза какво се е случило. Сега искам да чуя и твоя разказ.
Каеде докосна пода с глава; движенията й бяха бавни, но мислите й препускаха трескаво. В момента държеше Араи в ръцете си. Освен това владетелят Ногучи не го бе нарекъл капитан, както би трябвало. Не го бе назовал с титла, не му бе засвидетелствал уважение. Дали вече имаше подозрения относно верността му? Знаеше ли какво точно се бе случило? Може би някой от пазачите бе предал Араи? Ако го защитеше, нямаше ли просто да попадне в капана, заложен за двама им?
Араи бе единственият човек в замъка, който се бе отнасял с нея добре. Нямаше да го предаде сега. Тя вдигна глава и заговори със сведени очи, но с ясен и овладян глас.