— Отидох в помещението на пазачите на горния етаж, за да предам съобщение за Араи. Последвах го надолу по стълбите… Той трябваше да отиде в конюшните. Пазачът на вратата ме задържа за нещо, после ме сграбчи… — тя остави широкия ръкав да се свлече назад и да оголи ръката й. Следите от насилието вече почваха да личат: моравочервени отпечатъци от мъжки пръсти по бледата й кожа. — Аз извиках. Араи ме чу, върна се и ме спаси — тя се поклони отново в жест на запазено благоприличие. — Длъжница съм на него и на моя господар за закрилата — после застина, опряла глава в пода.
— Хм — изсумтя владетелят Ногучи. Последва ново тягостно мълчание. В следобедния пек жужаха насекоми. По челата на седящите неподвижно мъже заблестяха капки пот. Каеде долови тяхната остра животинска миризма и почувства как между гърдите й плъзва струйка пот. Даваше си ясна сметка за опасността, която я застрашаваше. Ако някой от стражите бе казал за забравения нож и за момичето, което бе дошло да го вземе и бе слязло надолу по стълбите с оръжието в ръка… Тя прогони тези мисли от съзнанието си, обзета от страх, че мъжете, които я гледаха така изпитателно, щяха да ги разчетат.
Накрая владетелят Ногучи заговори непринудено и даже дружелюбно:
— Как беше конят, Араи?
Капитанът вдигна глава, за да отвърне. Гласът му бе съвършено спокоен.
— Много млад, но с добър вид. С отлично потекло и лесен за дресиране.
Последва лека вълна от приглушен смях. Каеде почувства, че се смеят на нея, и страните й пламнаха.
— Имаш много таланти, Араи — рече Ногучи. — Съжалявам, че трябва да се лиша от тях, но ми се струва, че имотът ти в провинцията, жена ти и синът ти вероятно се нуждаят от твоите грижи за известно време, може би година-две…
— Господарю Ногучи — поклони се Араи почтително с безизразно лице.
„Какъв глупак е господарят“, помисли си Каеде. „Аз бих оставила Араи тук, където мога да го държа под око. Пратиш ли го далеч, няма да мине година — и той ще се разбунтува открито.“ Араи отстъпи, без дори да погледне Каеде. „Ногучи вероятно е замислил да поръча убийството му някъде по пътищата“, помисли си тя мрачно. „Повече никога няма да го видя.“
С излизането на Араи атмосферата се разведри малко. Владетелят Ногучи се изкашля и прочисти гърлото си. Воините се поразмърдаха, раздвижвайки нозе и сковани гърбове. Каеде продължаваше да усеща погледите им върху себе си. Синините по ръцете й, както и смъртта на пазача ги бяха възбудили — явно не бяха по-различни от него.
Вратата зад гърба й се плъзна встрани. Слугинята, която я бе довела от замъка, влезе в стаята с поднос купички с чай, поднесе ги на мъжете и вече се канеше да си тръгва, когато господарят Ногучи й каза нещо с рязък глас. Тя се поклони смутено и постави една пред Каеде. Девойката седна и отпи със сведен поглед; устата й бе тъй пресъхнала, че едва успяваше да преглътне. Наказанието на Араи бе изгнание; какво щеше да бъде нейното?
— Госпожице Ширакава, ти си с нас от дълги години. Била си част от нашето семейство.
— За мен е чест, господарю — отвърна тя.
— Но смятам, че ще трябва да се лишим от това удоволствие занапред. Заради теб изгубих двама от хората си. Не съм убеден, че мога да си позволя да те оставя при мен! — той се изкиска и мъжете в помещението откликнаха като ехо. „Връща ме у дома!“ Фалшивата надежда запърха в сърцето й. — Очевидно вече си достатъчно голяма, за да се омъжиш. Мисля си, че колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще ти уредим подходящ брак. Ще пиша на родителите ти, за да ги уведомя кого имам предвид. До деня на сватбата си ще живееш със съпругата ми.
Тя се поклони отново, но преди да го стори, видя бързия поглед, който си размениха Ногучи и един от по-възрастните мъже в помещението. „Значи ще е за него, — помисли си тя, — или за някой подобен — стар извратен грубиян.“ Идеята за брак с когото и да било я изпълваше с отвращение. Дори предположението, че ако живее в къщата на Ногучи, отношението към нея ще е по-добро, не бе в състояние да повдигне духа й.
Джунко я съпроводи обратно в стаята и после я отведе в банята. Беше привечер и Каеде бе изтощена. Джунко я изми и изтърка гърба, ръцете и краката й с оризови трици.
— Утре ще ви измия косата — обеща тя. — Твърде дълга е и гъста, за да го сторя тази вечер. Няма да може да изсъхне и може да настинете.
— Какво толкова? Ще се разболея и ще умра — каза Каеде. — И най-добре!