— Допуснахте грешка — заяви Ичиро. — Никой няма да ви осъди, ако си я признаете. Обстоятелствата около смъртта на брат ви я обясняват. Върнете момчето там, откъдето е дошло, и продължавайте напред с живота си — „И ме оставете да сторя същото с моя“, почувствах аз скрития смисъл на думите му. Той никога не ми позволяваше да забравя жертвите, които правеше, опитвайки се да ме образова. — Не можете да пресъздадете повторно господаря Такеши — добави Ичиро, смекчавайки леко тон. — Той бе плод на години обучение и упражнение… и преди всичко той бе от най-добър сой.
Опасявах се, че Ичиро ще постигне своето. Владетелят Шигеру бе обвързан с него и Чийо посредством задълженията и отговорностите по същия начин, по който и те с него. Първоначално смятах, че той е пълновластният господар в дома, но всъщност Ичиро си имаше собствени правомощия и знаеше как да ги използва. От друга страна, чичовците на господаря Шигеру имаха власт над племенника си. Той бе длъжен да се подчинява на заповедите на клана. Нямаше основание да ме задържи, а и никога нямаше да му позволят да ме осинови.
— Погледни чаплата, Ичиро — каза владетелят Шигеру. — Виждаш ли търпението й, колко дълго стои, без да помръдне, за да получи онова, което й е необходимо. И аз притежавам нужното търпение и то далеч не е изчерпано.
Устните на Ичиро бяха здраво стиснати в любимото му кисело изражение. В този миг чаплата заби клюн във водната повърхност и отлетя, пляскайки с криле.
Аз чувах писукането, предвещаващо вечерната поява на прилепите. Вдигнах глава и видях два от тях да се спускат в градината. Докато Ичиро продължаваше да недоволства, а господарят да му отвръща кратко, без всякакво раздразнение, аз се вслушвах в звуците на настъпващата вечер. С всеки изминал ден слухът ми ставаше все по-остър. Вече свиквах с него, научавайки се да пропускам онова, което не ми бе нужно, без да показвам по какъвто и да било начин, че не ми убягва нито звук от ставащото в къщата. Никой не знаеше, че чувам всичките тайни на обитателите.
Сега долових съскането на гореща вода, което съпровождаше приготвянето на ваната, тракането на съдовете откъм кухнята, звука от ножа на готвача, стъпките на обутото с меки чорапи момиче по дъските отвън, пристъпването и цвиленето на жребец в конюшнята, жалното мяучене на котката, хранеща четири котенца, която вечно изпитваше глад, кучето, лаещо през две улици, тракането на дървени подметки по дъсчените мостове над каналите, песните на децата, храмовите камбани на Токоджи и Дайшоин. Знаех песента на къщата, денем и нощем, в слънчеви и в дъждовни дни. Тази вечер осъзнах, че винаги се ослушвам за още нещо. Аз също чаках. Какво? Всяка нощ, преди да заспя, съзнанието ми възстановяваше сцената в планината — отсечената глава, мъжа с вълче лице, стиснал остатъка от отрязаната си ръка. Виждах отново Ийда Садаму на земята, труповете на пастрока ми и на Исао. Дали не чаках Ийда и човекът вълк да ме открият? Или пък своя шанс за отмъщение?
От време на време все още се опитвах да се моля по начина на Скритите и същата нощ отправих молитва да ми бъде показан пътят, по който трябваше да поема. Не можах да заспя. Въздухът бе тежък и неподвижен, луната — седмица след като се бе изпълнила — скрита зад гъсти валма от облаци. Нощните насекоми бяха шумни и неспокойни. Долавях шумоленето от крачката на малък гущер геко, докато бързешком прекосяваше тавана, за да лови насекоми. Ичиро и владетелят Шигеру спяха дълбоко, Ичиро даже хъркаше. Не ми се искаше да напускам къщата, която бях започнал да обичам толкова много, но, изглежда, за нея представлявах единствено извор на неприятности. Може би щеше да е по-добре за всички, ако просто изчезнех в нощта.
Без какъвто и да било действителен план, какво да правя и как да живея оттук насетне, аз взех да се питам дали не бих могъл да се измъкна от къщата незабелязано, без да разлая кучетата и да привлека вниманието на стражите. Тогава се заслушах внимателно за кучетата. Обикновено ги чувах да пролайват през нощта, но се бях научил да различавам лая им и в повечето случаи не му обръщах внимание. Съзнателно наострих слух, но не чух нищо. Тогава се опитах да доловя някакъв шум откъм стражите — стъпки по каменната настилка, издрънчаване на стомана, приглушен шепот. Нищо. Звуци, които трябваше да бъдат там, липсваха от познатата паяжина на нощта.