Вече бях нащрек, напрягайки слух да доловя нещо отвъд водата в градината. Потокът и реката бяха намалели — не бе валяло, откакто бе настъпило новолуние. Разнесе се почти недоловим шум, по-скоро трепет, между прозореца и земята. За момент си помислих, че земята е потръпнала, както често се случваше в Средната провинция. Последва нов трепет, после още един.
Някой се катереше нагоре по страничната стена на къщата.
Първият ми порив бе да извикам, но после хитростта взе превес. Викът ми би разбудил обитателите на къщата, но щеше да подплаши и натрапника. Станах от постелята, допълзях безшумно до господаря Шигеру и замрях отстрани. Нозете ми познаваха пода, знаеха всяко скръцване, което старата къща можеше да издаде. Коленичих до него и все едно никога не бях губил способността си да говоря, прошепнах в ухото му:
— Владетелю Отори, отвън има някой.
Той се събуди моментално, втренчи се в мен за миг, после се пресегна за меча и ножа си, които лежаха до него. Аз посочих безмълвно към прозореца. Едва доловимият трепет се почувства отново, просто съвсем леко преместване на тежест върху страничната стена на къщата.
Владетелят Шигеру ми подаде ножа и пристъпи към стената. Усмихна ми се и ми посочи да мина от другата страна на прозореца. Очаквахме натрапникът да се изкатери и да влезе.
Стъпка по стъпка той се покачи по стената, предпазливо и без да бърза, все едно разполагаше с всичкото време на света, уверен, че нищо не може да го издаде. Ние го чакахме със същото търпение, почти като момчета, играещи някаква игра в хамбара.
Само че краят нямаше нищо общо с игра. Той се спря на перваза, за да извади гаротата, която възнамеряваше да използва отгоре ни, и после пристъпи вътре. Владетелят Шигеру го хвана през гърлото. Хлъзгав като змиорка, натрапникът се заизвива обратно към прозореца. Аз скочих върху него, но преди да успея да кажа „нож“, камо ли да го използвам, и тримата паднахме в градината като кълбо от биещи се котки.
Нападателят се строполи първи в потока и си удари главата на един голям камък. Владетелят Шигеру се приземи на нозете си. Моето падане бе омекотено от един храст. Ударът ми изкара въздуха и аз изпуснах ножа. Започнах да ровя наоколо, за да го взема, но той вече не ми бе необходим. Нападателят изстена, опита се да се надигне, но се плъзна без сили обратно във водата. Тялото му препречи потока като бент. Водата пред него се надигна за момент, а после с отривист звук го заля и потече връз него. Владетелят Шигеру го измъкна от потока, зашлеви му няколко плесници, като същевременно крещеше:
— Кой? Кой ти плати? Откъде си?
Мъжът само изстена отново, а дъхът му излизаше на остри хрипове.
— Донеси фенер — нареди ми владетелят Шигеру. Аз си мислех, че всички в къщата вече са се събудили, но схватката се бе случила тъй бързо и безшумно, че те продължаваха да спят.
— Чийо! — извиках. — Донеси фенер, събуди мъжете!
— Кой е? — отвърна тя сънено, тъй като не познаваше гласа ми.
— Аз съм, Такео! Събуди се! Някой се опита да убие господаря Шигеру!
Сграбчих една свещ, която продължаваше да гори върху близкия свещник, и я отнесох обратно в градината.
Мъжът бе загубил съзнание. Владетелят Шигеру бе застанал до него и се взираше в лицето му. Поднесох свещта над него. Нападателят бе облечен в черно, без всякакъв герб или отличителни знаци по дрехите си. Бе среден на ръст и тегло, с късо подстригани коси. Нямаше нищо, по което да бъде разпознат.
Зад нас се разнесоха шумове от разбудилите се обитатели на къщата, после — викове, че двамата пазачи са намерени удушени с гарота, а трите кучета — отровени.
Ичиро излезе пребледнял и треперещ.
— Кой би посмял да стори това? — попита той с негодувание. — В собствената ви къща, в сърцето на Хаги? Това е оскърбление за целия клан!
— Освен ако не е по негова поръчка! — отвърна тихо владетелят Шигеру.
— По-вероятно е да е Ийда — предположи Ичиро. Видя ножа в ръката ми и ми го взе. Разряза черния плат от врата до кръста, откривайки гърба на мъжа. Върху едната му плешка се открояваше ужасен белег от стара рана от меч, а по гръбнака му вървеше фина татуировка. Проблясваше на светлината като змия.