— Значи не искаше да мине от същата страна на улицата, така ли? — попита господарят.
— Точно така и ме накара да остана отвън и да чакам — двамата се разсмяха гръмогласно, тупайки с длани по рогозката. — Между другото, Шигеру, трябва да си обучиш стражите по-добре. Такео беше прав да им се ядоса.
— Досега винаги е бил прав — заяви господарят Шигеру с нотка на гордост в гласа.
— Момчето е едно на хиляда — такива се раждат, не се създават. Сигурно е от Племето. Седни Такео, нека те погледна.
Вдигнах глава от пода и се отпуснах на пети. Лицето ми пламтеше. Усетих, че в края на краищата мъжът ме е изиграл. Той не каза нищо, само ме изучаваше безмълвно.
Владетелят Шигеру заговори пръв:
— Това е Муто Кенджи, мой стар приятел.
— Господарю Муто — рекох учтиво, но хладно, твърдо решен да не давам израз на чувствата си.
— Не е нужно да ме наричаш „господарю“ — каза Кенджи. — Аз не съм владетел, макар че сред приятелите ми има няколко — той се наклони към мен. — Покажи ми ръцете си — хвана ръцете ми една след друга и внимателно ги огледа — първо опакото и след това дланите.
— Според нас той много прилича на Такеши — каза господарят Шигеру.
— Ъ-хъм. Във външността му има нещо от клана Отори — Кенджи се върна на мястото си и се взря навън. Погледът му се плъзна над градината. И последните цветове в нея вече бяха угаснали. Единствено кленовете все още червенееха. — Вестта за загубата ти ме изпълни със скръб — каза той.
— Мислех, че не искам да живея повече — отвърна владетелят Шигеру. — Но седмиците се търкалят и установявам, че не е така. Явно не съм създаден за отчаяние.
— Така е — съгласи се Кенджи с обич. Двамата отново се взряха навън през отворените прозорци. Въздухът бе изпълнен с есенен хлад. Внезапен порив на вятъра разклати кленовете и върху потока се посипаха листа, които във водата станаха тъмночервени, преди да бъдат отнесени в реката.
Помислих си с копнеж за топлата вана и потръпнах.
Кенджи наруши мълчанието.
— Защо този момък, който прилича на Такеши, но очевидно е от Племето, живее в къщата ти, Шигеру?
— А ти защо си изминал целия този път, за да ме попиташ? — отвърна Шигеру с лека усмивка.
— Нямам нищо против да ти кажа. Вятърът довея вестта, че някой чул как в къщата ти се покатерил натрапник. В резултат на което един от най-опасните наемни убийци в Трите провинции е мъртъв.
— Опитахме се да го запазим в тайна — каза владетелят Шигеру.
— А нашата работа е да разкриваме подобни тайни. Какво е дирил Шинтаро в дома ти?
— Предполагам, че е искал да ме убие — отвърна господарят Шигеру. — Значи е бил Шинтаро. Имах подозрения, но не разполагахме с никакви доказателства — млъкна за момент и после добави: — Някой трябва сериозно да желае смъртта ми. Кой го е наел? Ийда ли?
— Наистина Шинтаро известно време е работил за клана Тохан. Според мен обаче Ийда не би поръчал да те убият тайно. Без съмнение по-скоро би искал да види този акт със собствените си очи. Кой друг желае смъртта ти?
— Мога да се сетя за още един-двама — отвърна господарят.
— Направо не беше за вярване, че Шинтаро се е провалил — продължи Кенджи. — Трябваше да установим кое е момчето. Къде го намери?
— А на теб какво ти е довеял вятърът? — отвърна на въпроса му с въпрос Шигеру, все така с усмивка.
— Официалната версия, разбира се — че е твой далечен роднина по майчина линия; от суеверните — че ти си загубил разсъдъка си и вярваш, че брат ти се е върнал при теб чрез него; от скептичните — че е твой син от някоя селянка от Източната провинция.
Владетелят Шигеру се разсмя.
— Не съм и два пъти по-голям от него. Излиза, че съм го създал, когато съм бил дванайсетгодишен. Не, не е мой син.
— Очевидно не и въпреки външността му не вярвам, че ти е роднина или въплъщение на брат ти. Най-вероятно да е от Племето. Къде го намери?
Харука, една от прислужниците, влезе и запали лампите. Тутакси в стаята влетя огромна синьо-зелена нощна пеперуда и закръжи около пламъка. Аз станах, улових я в ръка, почувствах как покритите с нежен прашец крилца пърхат в дланта ми, и я пуснах навън в нощта, затваряйки преградата, преди да се върна на мястото си.
Владетелят Шигеру не отговори на Кенджи; Харука се върна с поднос с чай. Кенджи нямаше вид на ядосан или разочарован. Взря се с възхищение в купичките — типична местна изработка с розов оттенък — и отпи, без да проговори повече, но и без да отмества поглед от мен. Накрая ме попита направо: