— Мъжът, чиято ръка си отсякъл, е оцелял. Казва се Андо и от дълго време е сред най-приближените на Ийда.
Спомних си мъжа с вълче лице, който ме бе преследвал нагоре по пътеката, и неволно потръпнах.
— Той не знаеше кой си, и все още не е научил къде е Такео. Но издирва и двама ви. С позволението на Ийда се е посветил на диренето с цел отмъщение.
— Очаквам с нетърпение следващата ни среща — отвърна владетелят Шигеру.
Кенджи стана и закрачи из стаята. Когато седна отново, лицето му бе открито и засмяно, все едно цяла вечер си бяхме разказвали забавни истории и си бяхме говорили за градини.
— Добре — каза той. — Сега, след като знам в каква опасност се намира Такео, мога да се заема със закрилата му и да го обуча как да се защитава — после стори нещо, което ме учуди — поклони се до пода пред мен и заяви: — Докато съм жив, ти ще бъдеш в безопасност. Кълна ти се — помислих си, че го казва с ирония, но сякаш някаква маска бе паднала от лицето му и за миг под нея зърнах истинския човек. Все едно бях видял Джато оживял. После маската се върна на мястото си и Кенджи отново се пошегува: — Но ще трябва да изпълняваш точно каквото ти казвам! — и ми се усмихна. — Доколкото разбирам, на Ичиро му идваш твърде много. На неговата възраст вече не бива да се мори с палета като теб. Аз ще поема образованието ти. Ще бъда твоят учител — той придирчиво загърна робата си и сви устни, превръщайки се на момента в благия старец, когото бях оставил пред портата. — Стига владетелят Отори да даде любезното си съгласие.
— Май нямам друг избор — отбеляза господарят Отори и наля още вино, като се усмихваше добродушно. За пореден път бях поразен от контраста помежду им. Стори ми се, че в очите на Кенджи долових поглед, който не изразяваше точно презрение, но нещо сходно. Сега, когато вече познавам достатъчно задълбочено нравите на Племето, си давам ясна сметка, че тяхната слабост е високомерието. Те са очаровани от собствените си удивителни умения и подценяват уменията на своите противници. Но в онзи момент погледът на Кенджи просто ме изпълни с гняв.
Скоро след това прислужниците дойдоха да опънат постелите и да угасят лампите. Дълго време лежах буден, заслушан в звуците на нощта. Прозренията от вечерта преминаваха бавно през съзнанието ми, разпръсваха се и после отново се подреждаха в стройни редици. Собственият ми живот вече не ми принадлежеше. Ако не беше владетелят Шигеру, досега щях да съм мъртъв. Както той самият отбеляза, ако там, на планинската пътека, не се бе натъкнал на мен по случайност…
А дали всъщност бе случайност? Всички, дори Кенджи, бяха приели версията му — случилото се бе под въздействието на мига — бягащото момче, зловещите преследвачи, битката…
Успях да възстановя събитията в съзнанието си. Припомних си един момент, когато пътеката пред мен все още бе чиста. Там имаше огромно дърво, един клонест кедър. Някой пристъпи иззад ствола му и ме сграбчи — неслучайно, а съвсем нарочно. Замислих се за владетеля Шигеру и за това, колко малко знаех за него. Всички го възприемаха по онова, което си личеше на повърхността — той бе импулсивен, добросърдечен, щедър. Аз вярвах, че притежава всички тези качества, но не можех да не се запитам какво се криеше под тях. „Няма да го предам“, бе казал той. Само че защо му е да осиновява някого от Племето, при това син на наемен убиец? Помислих си за чаплата и за това, колко търпеливо изчакваше, преди да нанесе решителния си удар.
Когато потънах в сън, навън небето просветляваше и вече пееха първи петли.
Пазачите доста се забавляваха за моя сметка, когато Муто Кенджи бе назначен за мой учител.
— Пази се от онзи старец, Такео! Много е опасен. Може да те наръга с четката!
Тази шега така и не им омръзна. Аз обаче си наложих да си мълча. По-добре бе да ме смятат за идиот, отколкото да научат и да разнесат истината за действителната самоличност на мнимия старец. Това бе един от първите ми уроци. Колкото по-ниско стоиш в очите на хората, толкова повече биха ти казали или биха разкрили в твое присъствие. Взех да се питам колко ли от прислужниците и васалите с безизразни и глуповати лица, но иначе доверени и надеждни, всъщност са членове на Племето, които си вършат работата, плетейки своята мрежа от интриги, подмолни хитрости и внезапна смърт.
Кенджи ме въвеждаше в изкуствата на Племето, но аз продължавах да вземам уроци и при Ичиро, който ме обучаваше в нравите на клановете. Класата на воините бе пълна противоположност на Племето. Те държаха много на възхищението и уважението на света, както и на собствената си репутация и положение в него. Трябваше да науча тяхната история и етикет, обноски и език. Изучих архивите на Отори, връщайки се векове назад, чак до полумитичния им произход в семейството на императора, докато накрая главата ми вече се маеше от имена и родословия.