Господарят оставаше доволен, както и Кенджи.
— Това е черта на Кикута — хвалеше се Кенджи, тъй горд, все едно заслугата бе негова. — Много е полезна. Предоставя на Такео възможност да влезе в роля — идеалното прикритие. Той е художник — може да прави скици на всякакви места и никой няма да се запита какво чува.
Владетелят Шигеру бе не по-малко практичен.
— Нарисувай едноръкия — нареди ми той. Вълчето лице сякаш само изскочи иззад храстите. Владетелят Шигеру се втренчи в него. — Бих го познал на мига — измърмори той.
Уредиха ми учител по рисуване и през зимните месеци тази моя нова черта взе да се развива. Докато снегът се разтопи, Томасу, полудивото момче, което скиташе из планината и разпознаваше само нейните животни и растения, вече бе изчезнало завинаги. Аз бях станал Такео — тих, външно благ художник, малко вглъбен — маскировка, прикриваща ушите и очите, които не изпускаха нищо, и сърцето, овладяващо уроците на отмъщението.
Не знаех дали този Такео бе истински, или просто бе създаден, за да обслужва целите на Племето и на клана Отори.
Четвърта глава
Стръковете на бамбуковите треви бяха побелели по краищата, а кленовете се бяха пременили в брокатени роби. Джунко донесе на Каеде вехти дрехи от господарката Ногучи, които внимателно бе разпорила и ушила наново, обръщайки навътре избелелите им части. Тъй като дните ставаха все по-студени, Каеде бе благодарна, че вече не е в замъка, търчейки из дворове или нагоре-надолу по стълбите, докато снегът се сипе върху вече замръзналата снежна покривка. Работата й бе станала по-спокойна — сега прекарваше времето си с жените Ногучи, заета с шев и домакински дейности, слушаше разкази и участваше в измислянето на стихове, като в същото време овладяваше женското четмо и писмо. Но далеч не беше щастлива.
Каквото и да вършеше, винаги имаше нещо, което предизвикваше недоволството на господарката Ногучи, която ту се дразнеше, че Каеде си служи с лявата ръка, ту я сравняваше по външност с дъщерите си, при това съвсем не в нейна полза, ту пък негодуваше, че момичето е тъй високо. Заяви изумлението си от това, че Каеде е необразована, без нито за миг да си признава, че това би могло да е по нейна вина.
Когато обаче оставаха насаме, Джунко не спираше да хвали бледата кожа на Каеде, деликатните й крайници и гъстите й коси и взирайки се в огледалото, когато й бе възможно, Каеде взе да си мисли, че може би наистина е красива. Знаеше, че мъжете я гледат с желание дори тук, в дома на господаря, но всички те я изпълваха със страх. Откакто пазачът й бе налетял, от близостта им я побиваха тръпки. Мисълта за брак я ужасяваше. Пристигнеше ли гост в къщата, тя се смразяваше, че той можеше да се окаже бъдещият й съпруг. Ако й наредяха да влезе в негово присъствие, за да поднесе чай или вино, сърцето й започваше да блъска в гърдите, а ръцете й трепереха неудържимо. Накрая господарката Ногучи реши, че е твърде непохватна да прислужва на гостите и трябва да си остане в женското отделение.
С всеки изминал ден я обземаха все по-голямо отегчение и тревога. Караше се с дъщерите на господарката Ногучи, хокаше прислужниците за дреболии и не скриваше раздразнението си дори към Джунко.
— Момичето трябва да се омъжи — обяви господарката Ногучи и за ужас на Каеде бързо й уреди брак с един от васалите на владетеля Ногучи. Последва размяна на годежни дарове и тя разпозна бъдещия жених по време на посещението си при владетеля. Той не само бе стар — три пъти по-възрастен от нея, с два предишни брака и с външност, която би предизвикала отвращение дори у слепец, — но и разбра собствената си стойност. Бракът бе оскърбление за Каеде и семейството й. Захвърляха я на боклука. Плака горчиво няколко нощи подред и не бе способна да хапне и залък.
Седмица преди венчавката през нощта пристигнаха пратеници и разбудиха цялата къща. Обладана от гняв, господарката Ногучи извика Каеде при себе си:
— Имаш зла участ, госпожице Ширакава. Сигурно си прокълната. Бъдещият ти съпруг е мъртъв!
Женихът празнувал близкия край на своето вдовство и както пийвал с другари, изведнъж получил удар и се строполил бездиханен върху чашите с вино. Каеде почувства вълна на облекчение, но в същото време си даде сметка, че щеше да й бъде приписана още една смърт. Вече двама мъже бяха умрели заради нея. Плъзна слух, че който я пожелае, е обречен.