— За владетеля Отори Шигеру? Госпожица Ширакава наистина е щастливка.
— Вие го познавате? Аз не съм имала това удоволствие.
— Съвсем бегло — отвърна господарката Маруяма. — Вдигнете глава, госпожице Ширакава. Нека видя лицето ви — Каеде се подчини. — Толкова сте млада! — възкликна по-възрастната жена.
— На петнайсет съм, господарке.
— Малко по-голяма от дъщеря ми — гласът на владетелката Маруяма бе изтънял и глух. Каеде дръзна да се взре в тъмните очи с безупречна форма. Зениците бяха разширени като при шок, а лицето на жената бе пребледняло повече, отколкото можеше да се постигне с белилото. После тя сякаш успя в известна степен да възвърне самообладанието си. Устните й се разтегнаха в усмивка, която не достигна очите й.
„Какво съм й направила?“, помисли си Каеде озадачена. Тя бе почувствала инстинктивно привличане към гостенката. Помисли си, че Шизука е права. Владетелката Маруяма можеше да накара всеки да се подчини на желанията й. Хубостта й бе позавехнала, наистина, но по някакъв начин леките бръчки около очите и устата просто добавяха към характера и силата, която излъчваше лицето й. Сега студенината на изражението й нарани дълбоко Каеде. „Тя не ме харесва“, помисли си момичето, изпитвайки горчиво разочарование.
Пета глава
Снегът се стопи и къщата и градината отново запяха с потоците. Живеех в Хаги от шест месеца. Бях се научил да чета, да пиша и да рисувам. Бях овладял умението да се убива по множество различни начини, макар че тепърва ми предстоеше да го прилагам. Имах чувството, че мога да чуя намеренията в сърцата на хората, бях овладял и други полезни умения, които обаче не ми бяха преподадени от Кенджи, а по-скоро сякаш се бяха таили в мен и сега се проявяваха. Можех да се озова на две места едновременно и да стана невидим, можех да накарам кучетата да замлъкнат с един-единствен поглед, от който те тутакси потъваха в сън. Този номер го бях открил сам и го пазех в тайна от Кенджи, тъй като наред с всичко останало той ме учеше и на неискреност.
Използвах тези умения, когато ми омръзваше от ограниченията в къщата и от безпощадния и неизменен ред на учене, упражнение и покорство пред двамата ми безмилостни учители. Беше ми като игра да отклоня вниманието на стражите, да приспя кучетата и да се измъкна незабелязано през портата. Дори Ичиро и Кенджи неведнъж бяха убедени, че си седя някъде кротко в къщата с мастило и четка в ръка, а в това време аз бях навън с Фумио. Двамата изследвахме задните улички около пристанището, плувахме в реката, слушахме разговорите на моряците и на рибарите, вдишвайки замайващата смесица от миризми на солен въздух, конопени въжета и мрежи, както и на морска храна във всичките й форми — сурова, задушена, печена, в кнедли или на яхния, от които стомасите ни почваха да куркат от глад. Хващах различните диалекти — от Западната провинция, от островите и дори от главния остров, слушах разговори, за които никой не предполагаше, че може да бъдат чути, като неизменно научавах нещо ново за живота на хората, за техните страхове и желания.
Понякога излизах навън сам, прекосявах реката или край рибния яз, или плувайки. Изследвах земите от другата страна, навлизах навътре в планината, където земеделците притежаваха тайни ниви, скрити между дърветата и по тази причина необлагани с данъци. Виждах новите листа, раззеленили шубраците, чувах как кестеновите горички оживяват от жуженето на насекоми, които търсеха полени по златистите им реси. Чувах как стопаните жужаха като насекоми, вечно недоволстващи срещу владетелите Отори и постоянно растящото бреме на данъците. От време на време се споменаваше името на владетеля Шигеру и аз научих от стаената горчивина на по-голямата част от населението, че в замъка са неговите чичовци, но той самият — не. Това бе предателство, за което се говореше само през нощта или навътре в гората, когато освен мен не можеше да чуе никой, а аз пазех това в пълна тайна.
Пролетта настъпи и заля пейзажа с ярки багри; въздухът бе топъл, цялата земя се изпълни с живителна сила. Бях обзет от безпокойство, което не проумявах. Кенджи ме заведе в квартала на удоволствията и там спах с момичета, без да му казвам, че вече съм посещавал тези места с Фумио, намирайки само кратко успокоение за необяснимия си копнеж. Момичетата ме изпълваха колкото със страстно желание, толкова и с жалост. Напомняха ми за онези, с които бях израсъл в Мино. По всяка вероятност произхождаха от подобни семейства и гладуващите им родители ги бяха продали за проститутки. Някои от тях току-що се бяха разделили с детството и аз оглеждах лицата им в опит да открия чертите на сестрите си. Често ме заливаше срам, но не оставах безучастен.