Настъпиха пролетните празненства и изпълниха с тълпи от хора улици и храмове. Всяка нощ кънтяха барабани; на светлината на фенерите лицата и ръцете на биещите ги, които не знаеха умора, лъщяха от пот. Не бях способен да устоя на треската на тържествата, на необуздания екстаз на тълпите. Една нощ бях навън с Фумио сред тълпа вилнеещи екзалтирани мъже. Току-що се бях сбогувал с него, когато се блъснах в някого и почти го прегазих. Той се обърна към мен и аз го познах — беше странникът, който бе отседнал в нашата къща и се бе опитал да ни предупреди за гоненията, организирани от Ийда. Нисък набит мъж с лукаво грозно лице, той бе нещо като търговец и понякога идваше в Мино. Преди да успея да се обърна, видях по очите му, че ме е познал. Съзрях в погледа му и съжаление. Той изкрещя, за да извиси глас над шума на тълпата:
— Томасу!
Аз поклатих глава с непроницаемо изражение и празен поглед, но той бе настоятелен. Опита се да ме издърпа вън от навалицата в един проход.
— Томасу, ти си момчето от Мино, нали?
— Грешиш — отвърнах. — Не познавам никакъв Томасу…
— Всички те смятаха за мъртъв!
— Не знам за какво говориш — изсмях се аз, все едно бях чул страхотна шега, след което се опитах да си проправя път обратно през тълпата. Той ме сграбчи за ръката, за да ме задържи, и когато отвори уста, вече знаех какво ще каже.
— Майка ти е мъртва. Убиха я. Убиха всички! Ти си единственият оцелял! Как успя да се измъкнеш? — дръпна ме към себе си и лицето му се озова досами моето. Усетих тежкия му дъх и миризмата на потта му.
— Пиян си, старче! — рекох. — Майка ми си е жива и здрава в Хофу, както чух последно — отблъснах го и се пресегнах за ножа си. — Аз съм от клана Отори — този път смехът ми преднамерено отстъпи място на нарастващ гняв.
Той се отдръпна.
— Простете, господарю. Грешка. Сега виждам, че не сте този, за когото ви мислех, — беше леко пиян, но страхът бързо го отрезвяваше.
В съзнанието ми проблеснаха няколко мисли едновременно, като най-настоятелната бе, че сега ще ми се наложи да убия този човек, този безобиден уличен търговец, който се бе опитал да предупреди семейството ми. Видях съвсем точно как щеше да стане — щях да го заведа по-навътре в пасажа, да го бутна така, че да загуби равновесие, да забия ножа в артерията във врата му, да дръпна острието нагоре, после да оставя нещастника да се свлече на земята, да си лежи, все едно е пиян, и кръвта му да изтича, докато умре. Дори и някой да ме видеше, нямаше да посмее да ме задържи.
Тълпата се вълнуваше покрай нас, ножът бе в ръката ми. Той се свлече на земята, заби глава в праха и взе да се моли несвързано да му пощадя живота.
„Не мога да го убия“, помислих си. „Няма нужда да го убивам. Той вече е решил, че не съм Томасу, а и дори все още да има своите съмнения, никога няма да посмее да ги сподели с друг. Все пак нали и той е един от Скритите.“
Отстъпих назад и се оставих тълпата да ме отнесе към портите на светилището. После се промъкнах през навалицата до пътеката покрай речния бряг. Тук бе тъмно и пусто, но все още чувах крясъците на празнуващите, припяването на свещениците и глухия звън на храмовата камбана. Реката тихо се плискаше край лодките, кейовете, тръстиките. Спомних си първата нощ, която бях прекарал в дома на владетеля Шигеру. „Реката винаги е тук, край прага. А светът — неизменно там, отвън. И ние трябва да живеем в него.“
Кучетата, сънени и хрисими, ме проследиха с поглед, когато минах през портата, но пазачите изобщо не ме видяха. Понякога в такива случаи се промъквах в стражницата и ги стрясках, но тази вечер нямах никакво желание за шеги. Мислех си колко са мудни и лишени от бдителност, колко лесно би било за друг член на Племето да проникне тук, както го бе сторил и наемният убиец. После ме обзе погнуса към този свят на прикритост, двуличие и интриги, в които толкова се бях усъвършенствал. Изпитах копнеж да стана отново Томасу, тичащ надолу по планинския склон към майчиния дом.
Ъгълчетата на очите ми пламтяха. Градината бе изпълнена с ароматите и звуците на пролетта. На лунната светлина ранните цветове проблясваха с крехка белота. Чистотата им прониза сърцето ми. Как бе възможно светът да е тъй красив и в същото време тъй жесток?
Фенерите на верандата примигваха и се поклащаха на топлия ветрец. В сянката седеше Кенджи, който викна към мен: