— Владетелят Шигеру скастри Ичиро, че те е изпуснал. А аз му казах: Човек може да примами една лисица, но не може да я превърне в дворно куче!
Когато се появих на светлото, той видя лицето ми и попита:
— Какво се е случило?
— Майка ми е мъртва — а наум си припомних: „Само децата плачат. Мъжете и жените понасят.“ В сърцето ми детето Томасу ридаеше, но очите на Такео бяха сухи.
Кенджи ме придърпа към себе си и прошепна:
— Кой ти каза?
— Един човек, когото познавам от Мино, беше в светилището…
— И той те позна?
— Така си помисли. Успях да го убедя, че греши. Но докато все още смяташе, че съм Томасу, ми каза за смъртта на мама.
— Съжалявам — рече Кенджи дежурно. — Убил си го, надявам се.
Не отвърнах нищо. Нямаше защо. Още докато ми задаваше въпроса, Кенджи вече знаеше отговора. Удари ме гневно по гърба, както правеше Ичиро, когато пропусках някоя чертичка в йероглифа, който упражнявах.
— Ти си глупак, Такео!
— Той беше без оръжие, съвсем безобиден. Познаваше семейството ми.
— Точно от това се страхувах. Оставяш жалостта да спре ръката ти. Нима не знаеш, че човекът, чийто живот си пощадил, ще те ненавижда вечно? По този начин само си го убедил, че наистина си Томасу.
— Защо той трябва да умира заради моята съдба? Каква полза би принесла смъртта му? Никаква!
— Тревожи ме онова, което животът му и оцелелият му език може да причинят — отвърна Кенджи и влезе вътре, за да съобщи на владетеля Шигеру.
Изпаднах в немилост в къщата и ми бе забранено да скитам сам из града. Кенджи гледаше да не ме изпуска от поглед и за мен бе почти невъзможно да му избягам. Това обаче не ме възпираше да опитвам. Както винаги, достатъчно бе да бъда изправен пред някакво препятствие — и тутакси започвах да търся начини да го преодолея. Вбесявах Кенджи със своята непокорност, но уменията ми ставаха все по-изкусни и доверието ми в тях нарастваше.
Владетелят Шигеру разговаря с мен за смъртта на мама, след като Кенджи му бе разказал за моя провал като убиец.
— Ти плака за нея първата вечер, когато пристигнахме тук. Сега не бива да даваш никакъв израз на скръб. Не знаеш кой те наблюдава.
Така че скръбта ми остана неизразена, скрита дълбоко в сърцето ми. През нощта безмълвно редях молитвите на Скритите за душите на мама и на сестрите ми. Но не изрекох молитвите за прошка, на които ме бе научила. Нямах никакво намерение да обичам враговете си. Оставих мъката да подхранва желанието ми за отмъщение.
Това бе нощта, в която за последен път видях Фумио. Когато успях да се измъкна от надзора на Кенджи и да се добера за пореден път до пристанището, лодките бяха изчезнали. Научих от другите рибари, че една нощ отплавали, най-накрая тласнати към изгнаничество от високите данъци и несправедливите разпоредби. Според слуховете били избягали в Ошима, откъдето бил коренът на фамилията. На този отдалечен остров бе почти сигурно, че ще се отдадат на пиратство.
Горе-долу по същото време, преди да почнат проливните дъждове, владетелят Шигеру взе да проявява силен интерес към строителство и се зае с плановете си да изгради помещение за чаена церемония в единия край на къщата. Аз отидох с него да избере дървения материал, кедровите стволове, които щяха да поддържат пода и покрива, както и кипарисовите дъски за стените. Мирисът на прясно избичено дърво ми напомни за планината, а дърводелците притежаваха чертите на мъжете от моето село — през повечето време мълчаливи, но винаги готови внезапно да избухнат в гръмък смях, предизвикан от някоя от безкрайните им шеги. Улових се, че неволно съм започнал да говоря постарому, използвайки думи от село, които не бях изричал от месеци. На моменти диалектът ми дори ги разсмиваше.
Владетелят Шигеру проявяваше жив интерес към всички етапи на строителството — от сеченето на дървета в гората до подготовката на дъските и различните начини за изработване на подова настилка. Посетихме многократно склада за дървен материал, придружавани от главния дърводелец Широ — човек, направен сякаш от същия материал като дървото, което обичаше толкова много, брат на кедъра и кипариса. Той говореше за характера и духа на всяко дърво и какво внася то от гората в дома.
— Всяко дърво има свой собствен звук — обясняваше той. — Всяка къща има своя собствена песен…
Мислех си, че само аз знам как може да пее една къща. От месеци слушах песента на дома на владетеля Шигеру, бях чувал как мелодията стихва и преминава в зимна музика, бях слушал тоновете на гредите и стените, когато къщата се притискаше по-силно към земята под тежестта на снега, замръзваше и се топеше, свиваше се и се разширяваше. Сега тя отново пееше с гласа на водата.