Трима от враговете ми хукнаха след мен. Бяха по-едри и тичаха по-бързо, но аз познавах околността, а вече падаше здрач. Дъждът продължаваше да вали и дори се беше усилил, от което стръмните планински пътеки бяха станали хлъзгави и коварни. Двама от преследвачите ми не преставаха да крещят след мен, описвайки ми какво ще ми сторят, когато ме докопат, ругаеха ме с думи, за чието значение можех само да се досещам, но третият тичаше безмълвно и точно той ме изпълваше със страх. След известно време другите двама сигурно щяха да се откажат и да се върнат при своята царевична ракия или която и да било там противна течност, с която обичаха да се напиват в клана Тохан, твърдейки, че са ме изгубили в планината, но третият нямаше да се откаже никога. Щеше да ме преследва докрай, докато ме убие.
Когато в близост до водопада пътеката стана по-стръмна, двамината шумни преследвачи поизостанаха, но третият даже ускори своя бяг. Пътеката свиваше леко покрай ствола на огромен кедър и както тичах с окаменели нозе и свистящ дъх, внезапно от сянката му изникна човешка фигура и препречи пътя ми. Връхлетях отгоре й. Непознатият изохка, все едно му бях изкарал въздуха, но тутакси ме сграбчи. Взря се в лицето ми и аз видях как в очите му проблесна нещо неясно — може би изненада, разпознаване. Каквото и да бе, то го накара да ме стисне още по-здраво. Този път нямаше измъкване. Чух първо как мълчаливият преследвач се спря, а после стихна и трополенето на другите двама, които дотърчаха след него.
— Господине — каза твърдо оня, от когото се страхувах. — Вие заловихте престъпника, когото преследвахме. Благодаря ви.
Мъжът, който ме бе хванал, ме обърна с лице към преследвачите ми. Искаше ми се да му извикам, да го помоля да ме пусне, но знаех, че няма смисъл. Усещах меката тъкан на дрехите му, гладкостта на ръцете му. Без съмнение бе някакъв господар, също като Ийда. Те всички бяха една порода. Нямаше да стори нищо, за да ми помогне. Останах безмълвен, мислех си за молитвите, на които ме бе научила мама.
— И какво е сторил този престъпник? — попита господарят.
Мъжът пред мен имаше удължено лице, подобно на вълча муцуна.
— Простете — рече той, вече не толкова вежливо, — но това не е ваша работа. Въпросът засяга единствено Ийда Садаму и клана Тохан.
— Хм! — изсумтя господарят. — Значи така? А кой си ти, че да ми казваш кое е моя и кое не е моя работа?
— Просто ми го предайте! — изръмжа гневно човекът вълк, изоставил всякаква любезност.
Той пристъпи напред и в този миг вече знаех, че господарят не възнамерява да ме предаде. С едно-единствено рязко движение той ме извъртя зад гърба си и ме пусна. За втори път през живота си чух свистенето на нанасящ удар воински меч. Човекът вълк измъкна нож. Другите двама държаха сопи. Господарят вдигна меча си с две ръце, отстъпи леко встрани, с един-единствен замах отсече главата на мъжа, който размахваше тоягата си, после замахна към човека вълк и стовари острието върху дясната му ръка, която все още стискаше ножа.
Всичко се случи за миг и въпреки това сякаш отне цяла вечност. Стана в последните отблясъци на деня, в дъжда, но затворя ли очи, и досега виждам всичко до най-малката подробност.
Обезглавеното тяло рухна на земята сред фонтан от кръв, а главата се търкулна надолу по склона. Третият хвърли сопата си и се втурна обратно, крещейки за помощ. Човекът вълк бе паднал на колене и се опитваше да спре кръвта от отсечената си до лакътя ръка. Нито стенеше, нито говореше.
Господарят избърса меча си и го прибра обратно в окачената на колана му ножница.
— Хайде — обърна се той към мен.
Стоях треперещ, без да мога да помръдна. Спасителят ми се бе появил изневиделица. Бе убил пред очите ми, без да трепне. Паднах на земята пред него, като се опитвах да намеря думи, за да изразя благодарността си.
— Ставай — каза той. — След миг останалите ще бъдат по петите ни.
— Не мога — успях да промълвя. — Трябва да намеря мама.
— Не сега. Сега трябва да бягаме! — той ме дръпна да се изправя на крака и ме подкани да поемем бързо нагоре по склона. — Какво се случи там долу?
— Опожариха селото и убиха… — споменът за пастрока ми отново нахлу в съзнанието ми и аз не бях способен да продължа.
— Скритите?
— Да — прошепнах.
— Същото става из цялата провинция. Ийда навсякъде разпалва омраза към тях. Предполагам, че си един от тях?
— Да — не спирах да треперя. Макар че все още бе късно лято и дъждът бе топъл, никога не бях усещал такъв студ. — Но те ме преследваха и за друго. Аз съборих владетеля Ийда от коня му.