— Смъртта на майка ви и на Такеши известно време ви служеха за извинение. Но живеете без съпруга вече близо десет години, нямате и деца. Това е нечувано!
Слугите сплетничеха по въпроса, забравяйки, че ги чувам съвсем ясно от всички краища на къщата. Общото мнение помежду им всъщност бе близко до истината, макар че те самите не го вярваха. Решиха, че владетелят Шигеру най-вероятно е влюбен в някоя неподходяща или недостъпна жена. „Сигурно са си дали клетва един на друг“, въздишаха момичетата, тъй като за тяхно съжаление той не бе поканил нито една от тях да сподели ложето му. По-възрастните жени, вече здраво стъпили на земята, изтъкваха, че тези неща може и да се случват в песните, но нямат нищо общо с ежедневието на класата на воините.
— Може пък да предпочита момчета — предположи Харука, най-дръзката от девойките, добавяйки с кикот: — Попитайте Такео! — при което Чийо заяви, че предпочитанието към момчета е едно, а бракът — съвсем друго. Двете нямали нищо общо помежду си.
Владетелят Шигеру избягваше всички тези въпроси за брак с оправданието, че е по-загрижен за процедурата по моето осиновяване. Вече месеци наред нямаше никакви вести от клана, единствено се знаеше, че въпросът все още се разисква. Членовете на клана Отори имаха по-неотложни грижи. Ийда бе започнал своите летни набези на Изток и феодалните имения в тази провинция едно след друго или се присъединяваха към Тохан, или биваха завземани и унищожавани. Скоро той отново щеше да насочи вниманието си към Средната провинция. Отори бяха свикнали с мира. Чичовците на владетеля Шигеру не бяха склонни да се противопоставят на Ийда и отново да въвличат имението във война. При все това идеята да се подчинят на Тохан не даваше мира на по-голямата част от клана.
Хаги гъмжеше от слухове, напрежението растеше непрестанно. Кенджи бе неспокоен. Наблюдаваше ме непрестанно, а това ме изнервяше.
— С всяка изминала седмица шпионите на Тохан в града стават все повече — каза той. — Рано или късно някой ще разпознае Такео. Позволи ми да го отведа.
— Щом веднъж бъде законно осиновен и под закрилата на клана, Ийда добре ще си помисли, преди да го докосне — отвърна господарят Шигеру.
— Мисля, че го подценяваш. Той не би се спрял пред нищо!
— На Изток може би, но не и в Средната провинция.
Двамата често спореха по този въпрос. Кенджи настояваше господарят да ме пусне да замина с него, а владетелят Шигеру го отклоняваше, отказвайки да приеме сериозно опасността, с твърдението, че след като ме осинови, аз ще бъда в по-голяма безопасност в Хаги, отколкото където и да било другаде.
Разбирах притесненията на Кенджи. Бях нащрек през цялото време, винаги бдителен, винаги на пост. Намирах покой единствено когато се отдавах на усвояването на нови умения. Бях се вманиачил относно усъвършенстването на дарбите си.
Най-после в края на седмия месец съобщението пристигна — на другия ден господарят Шигеру трябваше да ме отведе в крепостта, където чичовците му щяха да ме приемат и да обявят решението си.
Чийо ме изтърка, изми и среса косите ми, след което ми донесе дрехи, които бяха нови, но в убит цвят. За кой ли път Ичиро повтори изискваните от етикета любезности, наблегна на езика, който трябваше да използвам, и на начина, по който трябваше да се кланям.
— Внимавай да не ни изложиш — изсъска ми той на тръгване. — След всичко, което господарят Шигеру направи за теб, гледай да не го разочароваш!
Кенджи не дойде с нас, но каза, че ще ни изпрати до портите на крепостта.
— Просто си дръж очите и ушите отворени — предупреди ме той. Сякаш бе възможно да правя нещо друго.
Яздех Раку — бледосивия жребец с черна грива и опашка. Господарят Шигеру се движеше пред мен на своя черен кон Кю, съпровождан от петима-шестима свои васали. Щом наближихме, усетих, че ме връхлита паника. Замъкът се извисяваше пред нас и мощта му, пълното му господство над града ме изпълниха със смут. Какво правех аз, представях се за господар, за воин? Владетелите от клана Отори само с един поглед щяха да установят онова, което всъщност бях — син на обикновена селска жена и наемен убиец. И още по-лошо — чувствах се ужасно, изложен на показ, яздейки през гъмжащите улици. Имах чувството, че всички ме гледат.