— Вдигни глава, момко — обърна се към мен Масахиро. Щом се подчиних, той огледа изпитателно лицето ми и после попита: — Кой е в градината?
Аз сбърчих чело, все едно идеята да ги преброя ми бе хрумнала току-що.
— Две деца и едно куче — осмелих се да отвърна. — И един градинар? До зида?
— А колко души според теб наброява домакинството ни?
Свих леко рамене, после реших, че е твърде нелюбезно, и се опитах да го изкарам като поклон.
— Четирийсет и пет… или може би повече? Простете, владетелю Отори, но не се отличавам с големи заложби.
— Колко са, братко? — попита владетелят Шоичи.
— Петдесет и трима, струва ми се.
— Впечатляващо — отбеляза по-възрастният брат, но аз чух как въздъхна с облекчение.
Отново опрях чело в пода и застинах така, чувствайки се в по-голяма безопасност.
— Закъсняхме толкова с разрешаването на проблема по осиновяването, Шигеру, защото не бяхме сигурни в окончателността на решението ти. Скръбта, изглежда, те е направила доста неустойчив.
— Не изпитвам никакво колебание — отвърна Шигеру. — Нямам деца, а сега, когато Такеши е мъртъв, нямам и наследник. Имам задължения към това момче, както и той към мен, и те трябва да бъдат изпълнени. Вече е приет в моя дом и се чувства добре сред нас. Моля това положение да бъде узаконено и той да бъде приет за член на клана Отори.
— Какво казва момчето?
— Говори, Такео — подкани ме господарят Шигеру.
Аз вдигнах глава и преглътнах с мъка, внезапно обзет от дълбоко вълнение. Помислих си за коня, който подскочи така, както сърцето ми подскочи сега.
— Дължа живота си на владетеля Отори. Той не ми дължи нищо. Честта, с която ме удостоява, е твърде висока за мен, но ако това е неговото желание… и желанието на ваше благородие… ще го приема с цялото си сърце. Ще служа вярно на клана Отори до края на дните си.
— Тогава нека бъде така — обяви владетелят Шоичи.
— Документите са готови — добави владетелят Масахиро. — Ще ги подпишем незабавно.
— Моите чичовци са много милостиви и любезни — каза Шигеру. — Благодаря ви.
— Има още един въпрос, Шигеру, във връзка с който се нуждаем от твоето съдействие.
Аз отново опрях чело в пода. Сърцето ми бе заседнало в гърлото. Исках да го предупредя по някакъв начин, но, разбира се, не можех да говоря.
— Ти си наясно с нашите преговори с клана Тохан. Чувстваме, че съюзът е за предпочитане пред войната. Знаем мнението ти. Все още си достатъчно млад, за да си безразсъден…
— Вече съм почти на трийсет — възраст, в която не мога да бъда наричан млад. — Шигеру отново отбеляза факта съвсем спокойно, сякаш всякакви противоречия бяха изключени. — Аз също не желая война заради самата война. Не срещу съюза възразявам. Имам предвид настоящия характер и поведение на клана Тохан.
Чичовците му не реагираха на тази забележка, но атмосферата в стаята охладня чувствително. И Шигеру не добави нищо повече. Той бе изразил становището си достатъчно ясно… даже прекалено ясно, за да се хареса на чичовците му. Владетелят Масахиро даде знак на иконома, който плесна тихо с ръце, и почти веднага се появи прислужница с чай, която може би е била невидима. Тримата владетели Отори отпиха. На мен не ми бе предложено.
— Е, съюзът трябва да се развива — отбеляза накрая господарят Шоичи. — Владетелят Ийда предлага той да бъде скрепен с брак между двата клана. Най-близкият му съюзник — владетелят Ногучи, има повереница. Казва се Ширакава Каеде.
Хванал пред себе си чашката чай, Шигеру я разглеждаше с наслада. После я остави внимателно на постелката пред себе си и остана неподвижен. По лицето му не трепваше нито мускулче.
— Нашето желание е госпожица Ширакава да стане твоя съпруга — обяви владетелят Масахиро.
— Простете, чичо, но аз нямам желание да се женя отново. Не съм мислил за нов брак.
— За щастие имаш родственици, които ще помислят за това вместо теб. Този брак е особено желан от владетеля Ийда. Всъщност съюзът на двата клана зависи от него.
Владетелят Шигеру се поклони. Отново се възцари тежко мълчание. Чух нечии стъпки, идващи отдалеч — бавната тежка походка на двама души, единият от които носеше нещо. Вратата зад нас се плъзна встрани, покрай мен пристъпи някакъв мъж и падна на колене. След него влезе слуга, който носеше писалище от лаково дърво с мастилница, четка и яркочервен восък за печатите.
— А, документите за осиновяването! — възкликна одобрително владетелят Шоичи. — Донеси ги тук.