Кенджи се втренчи в него навъсен. Виждах откритата усмивка на Шигеру, проблясваща на светлината на лампите. В него имаше нещо неустоимо. Дръзновението му разпали огън в собственото ми сърце. Разбирах отлично защо хората го обичаха.
— Това са въпроси, които не засягат Племето — заяви накрая Кенджи.
— Бях откровен с теб; вярвам, че това ще си остане между нас. Дъщерята на владетелката Маруяма е заложница при Ийда. Освен това не само че разчитам на дискретността ти, а и ще ти бъда искрено признателен, ако ми помогнеш.
— Никога няма да те предам, Шигеру, но в определени мигове, както ти сам отбеляза, си даваме сметка, че дължим вярност на различни страни. Не мога да се правя пред теб, че не съм един от Племето. Такео е Кикута. Рано или късно те ще си го изискат. Нищо не мога да сторя, за да го предотвратя.
— От Такео зависи да направи своя избор, когато му дойде времето — каза Шигеру.
— Аз съм дал клетва за вярност към клана Отори — заявих. — Никога няма да ви изоставя и ще сторя всичко, което поискате от мен — вече се виждах в Инуяма, където владетелят Ийда Садаму се спотайваше зад своя славеев под.
Шеста глава
Каеде напусна замъка на Ногучи без съжаление и с оскъдни надежди за бъдещето, но тъй като почти никога не се бе озовавала отвъд стените му в осемте години, които бе прекарала като заложница на Ногучи, и тъй като бе само на петнайсет, тя не можеше да устои на обаянието на всичко, което виждаше. Първите няколко километра тя и владетелката Маруяма изминаха в паланкини, чиито носачи се сменяха периодично, но от полюляването й призля и щом спряха за почивка, Каеде настоя да слезе и да продължи пеша, съпровождана от Шизука. Лятото беше в разгара си; слънцето прежуряше. Шизука й сложи широкопола шапка и разпъна над главата й слънчобран.
— Господарката Ширакава не може да се появи пред съпруга си загоряла като мен — изкиска се тя.
Пътуваха до пладне, отдъхнаха в една странноприемница и продължиха още седем-осем километра до вечерта. Когато спряха, на Каеде вече й се виеше свят от всичко, което бе видяла — искрящата зеленина на оризовите ниви, гладки и тучни като козина на животно; пенливите реки, които течаха покрай пътя, планините, които се издигаха пред тях, хребет след хребет, пременени в зелените си летни одежди, окичени с ярките червени багри на дивите азалии. Както и от хората, които срещаха по пътя, тъй разнообразни по вид и описание — воини в доспехи, препасали мечове и яхнали буйни коне, земеделци, понесли какви ли не неща, които тя изобщо не бе виждала, волски коли и катъри, просяци и улични търговци.
Не беше редно Каеде да се втренчва в тях, а те пък трябваше да останат с опряно в земята чело, докато шествието отминеше, но истината бе, че, неспособна да устои на изкушението, тя често им хвърляше скришни погледи, както и те на нея.
Съпровождаха ги васалите на владетелката Маруяма. Главният сред тях — Сугита, се държеше към господарката със сърдечната непринуденост на роднина. Каеде установи, че го харесва.
— Когато бях на твоята възраст, обичах да ходя — каза владетелката Маруяма, докато вечеряха заедно. — И все още го предпочитам, честно казано, но ме е страх от слънцето.
Тя се взря в гладката кожа на Каеде. През целия ден беше мила с нея, но девойката не можеше да забрави първото си впечатление, че по-възрастната жена не я хареса и че по някакъв начин се бе почувствала засегната.
— Не яздите ли? — попита Каеде. Изпитваше искрена завист, като гледаше мъжете, яхнали своите коне — изглеждаха й тъй силни и волни.
— Понякога — отвърна владетелката Маруяма. — Но когато съм просто една бедна и беззащитна жена, която прекосява земите на Тохан, мога да пътувам само в паланкин.
Каеде я погледна въпросително.
— Но за господарката Маруяма се говори, че е много силна — възрази тя тихо.
— Само че в обкръжението на мъже съм принудена да крия силата си — отвърна тя, — в противен случай те няма да се поколебаят да ме смажат.
— Не съм се качвала на кон от дете — призна Каеде.