— Не — заявих незабавно. — Налага ми се да тръгвам. Трябва да видя конете и да проверя дали господарят Отори няма нужда от мен.
Каеде се изправи. Почувствах, че трепери леко, и долових осезаемо мириса й — аромат на цветя, примесен с потта й.
— Само една схватка — настоя Кенджи. — Няма да ви навреди.
Шизука се приближи, за да й сложи маската, но Каеде я отпрати с жест:
— Ако ще се бия с мъже, трябва да съм без маска.
Хванах тоягата с неохота. Дъждът се лееше още по-силно. Помещението бе сумрачно, а светлината вътре — със зеленикав оттенък. Сякаш бяхме в някакъв уединен свят, встрани от реалния, омагьосани.
Началото бе като обичайна тренировъчна схватка; всеки от двама ни се опитваше да пробие защитата на другия, но аз се страхувах да не я ударя в лицето, а нейните очи не се откъсваха от моите. И двамата бяхме предпазливи, впускайки се в нещо, което изобщо не познавахме и чиито правила не владеехме. После в някакъв момент почти неусетно боят премина в някакъв странен танц. Стъпка, удар, блок, стъпка. Дишането на Каеде стана по-шумно, моето също, а после изведнъж двамата задишахме като един, очите й заискриха по-ярко, лицето й засия по-силно, всеки удар стана по-мощен, а ритъмът на стъпките ни — по-ожесточен. Известно време аз имах превес, после тя, но никой не надделя… дали изобщо някой от нас го желаеше?
Накрая почти случайно успях да преодолея защитата й и за да не я ударя в лицето, пуснах тоягата на земята. Каеде тутакси сведе своята и каза:
— Предавам се.
— Добре се справихте — каза Шизука, — но според мен Такео можеше да се постарае повече.
Стоях, втренчен в Каеде с полуотворена уста, като идиот. Помислих си: „Ако не я притисна в обятията си, ще умра!“
Кенджи ми подаде кърпа да се избърша и ме смушка в гърдите.
— Такео… — започна той.
— Какво? — попитах глупаво.
— Просто не усложнявай нещата!
Шизука възкликна рязко, сякаш да предупреди за надвиснала опасност:
— Господарке Каеде!
— Какво? — промълви Каеде, без да откъсва поглед от лицето ми.
— Мисля, че поработихме достатъчно за днес — добави Шизука. — Да се връщаме в стаята ви.
Каеде ми се усмихна, внезапно загърбила всякаква предпазливост, и каза:
— Господарю Такео!
— Госпожице Ширакава! — поклоних й се, опитвайки се да бъда официален, но съвършено неспособен да сдържа собствената си усмивка в отговор на нейната.
— Е, вече става твърде явно — промърмори Кенджи.
— Какво очакваш, нормално е за възрастта им — отвърна Шизука. — Ще го преодолеят.
Докато Шизука отвеждаше Каеде от тренировъчната зала, нареждайки на слугите, които чакаха навън, да донесат чадъри, на мен изведнъж ми просветна какво си казаха. Бяха прави за едно и грешаха за друго. Каеде и аз бяхме връхлетени от изгарящо желание един към друг, даже не просто от желание, а от любов. Грешаха обаче в едно — никога нямаше да я превъзмогнем.
Проливният дъжд ни задържа насилствено в планинския градец цяла седмица. Двамата с Каеде повече нито веднъж не тренирахме заедно. Щеше ми се изобщо да не го бяхме правили — това бе миг на лудост, който не бях пожелавал, и сега се измъчвах от последствията. Слушах я по цял ден, чувах гласа й, стъпките й и… през нощта, когато бяхме разделени от една-единствена тънка стена… дишането й. Можех да определя как спи и кога се буди. Прекарвахме известно време заедно — бяхме принудени поради ограниченото пространство в странноприемницата, поради факта, че сме в една и съща пътуваща група и че от нас се очакваше да бъдем с господаря Шигеру и с владетелката Маруяма, — но нямахме възможност да си разменим нито дума. И двамата, струва ми се, бяхме еднакво ужасени от това, че бяхме разкрили чувствата си. Почти не смеехме да се погледнем, но понякога очите ни се срещаха и тогава огънят помежду ни лумваше отново.
От желанието, което не ми даваше покой, отслабнах, очите ми хлътнаха, а липсата на сън влоши нещата още повече, тъй като се върнах към старите си навици от Хаги да скитам през нощта и да изследвам околността. Шигеру не знаеше, тъй като обикновено тръгвах, докато бе с владетелката Маруяма; Кенджи или също не подозираше, или се правеше, че не забелязва нощните ми митарства. Усещах, че ставам безплътен като призрак. През деня учех и пишех, през нощта изследвах живота на другите, движех се из малкия град като сянка. Често ме спохождаше мисълта, че никога няма да имам свой собствен живот, а винаги ще принадлежа на клана Отори или на Племето.