Гледах търговците, които изчисляваха причинените от пороите щети. Наблюдавах как жителите на града пият и играят хазарт по кръчмите и в един момент се оставят проститутките да ги отведат за ръка. Съзерцавах потънали в сън родители и спящите помежду им деца. Катерех се по зидове и водосточни тръби, вървях по покриви и дувари. Веднъж преплувах рова, изкачих се по крепостната стена и стигнах до самите порти, откъдето наблюдавах пазачите тъй отблизо, че долавях миризмата им. А за мое удивление те нито ме виждаха, нито ме чуваха. Слушах как хората говорят, будни или насън, чувах тяхното недоволство, ругатните и молитвите им.
Връщах се в странноприемницата преди зазоряване, мокър до кости, събличах подгизналите си дрехи и се шмугвах гол и треперещ под завивките. Дремех и слушах как около мен светът се събужда. Първо се разнасяше кукуригане на петли, после — грачене на гарвани. Слугите ставаха и отиваха за вода; по дъсчените мостове потропваха дървени подметки; Раку и останалите коне цвилеха от конюшнята. Очаквах момента, когато щях да чуя гласа на Каеде.
Дъждът валя като из ведро три дни подред, но после започна да отслабва. Много хора идваха в странноприемницата да се видят с Шигеру. Слушах предпазливите им разговори и се опитвах да различа кой му е верен и кой едва се сдържа да се присъедини към предателите. Отидохме в замъка да поднесем дарове на владетеля Китано и тогава на дневна светлина видях зидовете и портите, по които се бях катерил през нощта.
Той ни поздрави вежливо и изрази съболезнованията си относно смъртта на Такеши. Изглежда, случилото се терзаеше съвестта му, защото нееднократно се връщаше към темата. Беше на възрастта на владетелите Отори и имаше двама синове, горе-долу на годините на Шигеру. Те не присъстваха на срещата. Както ни бе съобщено, единият не бил в града, а другият се чувствал неразположен. Владетелят Китано поднесе своите извинения, които според мен бяха неискрени.
— Като момчета живееха в Хаги — обясни ми Шигеру по-късно. — Тренирахме и учехме заедно. Много пъти са гостували в дома на родителите ми. Бяха ни станали като братя — и на мен, и на Такеши — млъкна за момент и после продължи: — Е, това беше преди много години. Времената се менят и ние трябва да се променяме с тях.
Но аз не можех да бъда тъй смирен. Изпитвах горчивина и яд, че колкото повече приближавахме териториите на Тохан, толкова повече хората се отдръпваха от Шигеру.
Беше привечер. Вече бяхме се изкъпали и очаквахме да ни поднесат храната. Кенджи беше предпочел обществената баня, по собствените му думи очарован от едно от тамошните момичета. Стаята имаше излаз към малка градина. Дъждът бе стихнал и сега само леко ръмеше, а вратите стояха широко отворени. Въздухът бе наситен с мирис на подгизнала земя и мокри листа.
— Утре ще се проясни — каза Шигеру. — Ще можем да продължим нататък, но няма да успеем да стигнем до Инуяма преди началото на празника. Май ще ни се наложи да поостанем в Ямагата — той се усмихна скръбно и добави: — Така ще мога да помена брат си на мястото, където е намерил смъртта си. Но не мога да допусна някой друг разбере за чувствата ми. Трябва да се преструвам, че съм загърбил всякакви мисли за отмъщение.
— Защо трябва да навлизаме в територията на Тохан? — попитах. — Още не е късно да се върнем. Ако онова, което ви налага този брак, е осиновяването ми, мога да замина с Кенджи. Той иска точно това.
— В никакъв случай! — отвърна Шигеру. — Дал съм дума за това споразумение и съм го скрепил с печата си. Вече съм се гмурнал в реката и трябва да се оставя на течението. По-скоро бих предпочел Ийда да ме убие, отколкото да си навлека презрението му — той се озърна заслушан. — Сами ли сме? Чуваш ли някого наоколо?
Аз регистрирах обичайните вечерни шумове, характерни за странноприемницата — тихите стъпки на прислужниците, носещи вода или храна; отривистия звук от ножа на готвача и шума от вряща вода в кухнята; приглушения разговор на пазачите в прохода и двора. Не долавях ничий друг дъх освен нашия собствен.
— Сами сме.
— Ела по-близо. Веднъж озовем ли се сред Тохан, няма да имаме възможност да говорим. Има много неща, които трябва да ти кажа, преди… — той ми се усмихна, този път истински — … преди онова, което ще се случи в Инуяма, каквото и да е то! Мислих дали да те пратя някъде далеч. Кенджи го иска с оглед на твоята безопасност и, разбира се, страховете му са основателни. Но аз трябва да отида в Инуяма, каквото и да ми струва. И понеже искам от теб почти невъзможна услуга, много по-голяма от всякакъв дълг, който може да имаш към мен, чувствам, че трябва да ти предоставя възможност за избор, преди да навлезем в територията на Тохан. След като чуеш онова, което държа да ти кажа, разполагаш със свободата да го сториш, ако решиш да тръгнеш с Кенджи и да се присъединиш към Племето.