— Дошли сте да ме намерите в Мино — прошепнах.
Той не ми отговори веднага. Навън вече беше тъмно, но небето все още излъчваше приглушено сияние. Облаците се разнасяха, а между тях просветваше луната, която ту се появяваше, ту се скриваше. За първи път различих очертанията на планината и на боровите дървета — черни на фона на нощното небе.
— Кажи на слугите да донесат лампи — нареди Шигеру и аз отидох до вратата, за да повикам прислужниците. Те дойдоха, прибраха подносите, донесоха чай и запалиха лампите на стойките. Когато излязоха от стаята, известно време мълчаливо пихме чай. Светлината се отразяваше в тъмносинята гледжосана повърхност на купичките. След като изпи чая си, Шигеру завъртя купичката си в ръка и после я обърна, за да прочете името на грънчаря. — Не ми се нрави толкова, колкото цветовете на грънците в Хаги — рече, — но въпреки това е красива.
— Може ли да ви задам един въпрос? — попитах и после млъкнах отново, тъй като не бях сигурен дали искам да чуя отговора.
— Давай — подкани ме той.
— Вие оставихте хората да си мислят, че сме се срещнали случайно, но аз имах чувството, че сте знаели къде да ме намерите. Вие сте ме търсили.
Той кимна.
— Да, познах те още щом те видях на пътеката. Бях дошъл в Мино със спешната задача да те открия.
— Защото баща ми е бил наемен убиец?
— Това бе главната причина, но не и единствената.
Имах чувството, че в стаята няма достатъчно въздух, за да поема колкото ми бе нужно. Не си направих труда да се замислям какви други причини може да е имал Шигеру. Трябваше да се съсредоточа върху главната.
— Но откъде знаехте, след като аз самият не знаех… дори от Племето не са знаели?
Той заговори, снишавайки глас повече от всякога:
— След Яегахара имах време да науча много неща. Тогава бях още момче — типичният син на воин, чиито мисли са заети единствено с меча и честта на семейството. Там срещнах Муто Кенджи и през последвалите месеци той ми отвори очите за властта, която се крие зад управлението на класата на воините. Открих нещо за мрежата на Племето и видях как те контролират главнокомандващите армиите и клановете. Кенджи стана мой приятел и чрез него се запознах с много други членове на Племето. Те ме заинтригуваха. Вероятно знам повече за тях, отколкото който и да е друг външен. Но запазих това познание за себе си, не го споделих с никого. Ичиро знае малко, а сега и ти.
Помислих си за чаплата, внезапно забиваща човка във водата.
— Кенджи не беше прав онази първа нощ, когато дойде в Хаги. Знаех отлично кого водя в дома си. Макар че не си бях дал сметка, че дарбите ти са тъй силни — той ми се усмихна с онази открита и сърдечна усмивка, която променяше лицето му. — Това бе неочаквано възнаграждение.