— Ийда може да ме убие — каза той, — но това няма да промени факта, че тя предпочита мен пред него!
— Ти си влюбен в смъртта както цялата ви каста — отбеляза Кенджи, а в гласа му прозвуча гняв, който не бях чувал никога до момента.
— Не ме е страх от смъртта — отвърна Шигеру. — Но не е вярно, че съм влюбен в нея. Точно обратното — мисля, че съм доказал колко обичам живота. Но по-добре да умра, отколкото да живея в позор, това е решението, до което съм стигнал.
Долових приближаващи се стъпки. Извъртях глава като куче, а двамата мъже млъкнаха. Последва тихо хлопане и вратата се плъзна встрани. На прага коленичи Сачие. Шигеру се изправи незабавно и отиде при нея. Тя му прошепна нещо и безшумно се оттегли. Той се обърна към нас и каза:
— Владетелката Маруяма желае да обсъдим подробностите по утрешното пътуване. Ще отида в стаята й за известно време.
Кенджи не каза нищо, само сведе леко глава в поклон.
— Може това да е последният път, в който сме заедно — добави едва чуто Шигеру и пристъпи в коридора, затваряйки вратата след себе си.
— Трябваше аз да те открия първи, Такео — изсумтя Кенджи. — Тогава нямаше да станеш господар и да бъдеш обвързан с Шигеру чрез задълженията, които ти налага лоялността. Щеше да си бъдеш изцяло член на Племето. И сега нямаше да се колебаеш дали да тръгнеш с мен.
— Ако господарят Отори не ме беше открил първи, щях да съм мъртъв! — отвърнах гневно. — Къде беше Племето, когато Тохан убиваха роднините ми и опожаряваха дома ми? Тогава той ми спаси живота. Затова не мога да го изоставя. И никога няма да го сторя. Повече не смейте да ми го предлагате!
Очите на Кенджи станаха непроницаеми.
— Господарю Такео — каза той иронично.
Прислужниците дойдоха да приготвят постелите и това сложи край на разговора ни.
На следващата сутрин пътищата, извеждащи от Цувано, гъмжаха от хора. Многобройните пришълци се възползваха от хубавото време, за да възобновят пътуването си. Небето бе чисто и обагрено в тъмносиньо, а слънцето извличаше влагата от земята, докато от нея взе да се вдига пара. Каменният мост над реката бе невредим, но водите отдолу се носеха буйни и заплашително високи, влачеха клони, дъски, мъртви животни и може би други трупове и ги блъскаха в опорните колони. Аз си мислех мимоходом за първия път, когато бях прекосил моста в Хаги и видях една мъртва чапла. Водите я подмятаха, сиво-белите й пера бяха подгизнали, а цялата й грациозност бе смазана и съсипана. Образът й ме смрази. Възприех го като ужасна поличба.
Конете си бяха отпочинали и поеха на път бодри и нетърпеливи. Ако е изпитвал някакви съмнения или е споделял лошите ми предчувствия, Шигеру не го показа. Лицето му бе спокойно, очите — ясни. От него сякаш струяха енергия и жизненост. Всеки път, щом го погледнех, сърцето ми се свиваше — имах чувството, че животът и бъдещето му изцяло се намират в моите ръце на наемен убиец. Сведох поглед към тях, както ги бях отпуснал върху бледосивия врат и черната грива на Раку, и се запитах дали нямаше да ме подведат.
Видях Каеде за кратко, докато се качваше в паланкина пред странноприемницата. Тя не ме погледна. Владетелката Маруяма отбеляза появата ни с лек поклон, но не каза нищо. Лицето й беше бледо, очите й — очертани от тъмни кръгове, но самата тя бе ведра и спокойна.
Пътуването беше бавно и изнурително. Цувано бе защитен от най-тежките пристъпи на бурята от планинските хребети, но щом се спуснахме в долината, пред нас се разкри пълната картина на нанесените щети. Имаше отнесени къщи и мостове, изтръгнати от корен дървета, наводнени нивя. Селяните ни гледаха навъсено или с нескрит гняв, докато яздехме насред страданието им и добавяхме още към него, отнемайки насила сеното им, за да нахраним конете си, както и лодките им, за да прекосим придошлите реки. Вече бяхме закъснели с няколко дни и на всяка цена трябваше да ускорим придвижването си.
Нужни ни бяха три дни да стигнем до границата на владението — два пъти повече, отколкото очаквахме. Посрещна ни специално изпратен за целта ескорт — Абе, един от главните васали на Ийда, придружен от трийсетина воини Тохан, които видимо превъзхождаха по брой двайсетимата, които съпровождаха господаря Шигеру. Сугита и другите хора на Маруяма се бяха върнали на собствената си територия след срещата ни в Цувано.
Абе и хората му чакаха от седмица и бяха нетърпеливи и раздразнителни. Нямаха никакво желание празникът на мъртвите да ги завари в Ямагата. Двата клана не питаеха особена любов един към друг; атмосферата стана тежка и напрегната. Тохан бяха високомерни и пренебрежителни. Караха ни нас, Отори, да се чувстваме по-нисши, все едно идвахме като просители, а не като равни. Кръвта ми кипна заради господаря Шигеру, но той изглеждаше невъзмутим, остана вежлив както обикновено, само ведростта му понамаля.