В моето сърце обаче нямаше покой. Мислех за мама, за пастрока си и за сестрите си, за своя отдавна починал баща, за неговия брат, за жителите на Мино. Без съмнение владетелят Шигеру мислеше за баща си, за брат си. Изглежда, духовете им нямаше да ни напуснат, преди да бъдат отмъстени. Навсякъде около нас хората слагаха своите лодчици със запалени свещи върху водната повърхност, плачеха и нареждаха, от което сърцето ми се свиваше от безполезна скръб, че светът е такъв, какъвто е. Учението на Скритите, доколкото изобщо си го спомнях, нахлу в съзнанието ми, но после изведнъж осъзнах, че всички, които ме бяха обучавали на него, бяха мъртви.
Пламъчетата на свещите горяха дълго, ставаха все по-малки и по-малки, докато накрая вече изглеждаха като светулки, после — като искри и накрая — като призрачните светлинки, които се виждат при дълго взиране в пламъка. Имаше пълнолуние с оранжевия оттенък на късното лято. Ужасявах се, че трябва да се върна в странноприемницата, в онази душна стая, където щях да се мятам в леглото цяла нощ и да слушам стоновете на Скритите, умиращи върху крепостната стена.
По брега бяха запалени огньове и хората започнаха да танцуват онзи обсебващ танц, който хем посреща мъртвите, хем им помага да си тръгнат, хем успокоява живите. Биеха барабани, звучеше музика. Тя повдигна малко духа ми и аз се изправих, за да погледам танцуващите. И там в сянката на върбите видях Каеде.
Стоеше с владетелката Маруяма, Сачие и Шизука. Шигеру стана и се отправи към тях. Владетелката Маруяма се приближи до него и двамата се поздравиха със сдържани официални слова, разменяйки си съболезнования за покойниците и коментари за пътуването. Обърнаха се, което беше съвсем естествено, за да застанат един до друг и да наблюдават танците. Но аз имах чувството, че долавям копнежа в тона им и го виждам в стойката им. Обзе ме страх за тях. Знаех, че могат да се прикриват… бяха го правили години наред… но сега навлизаха в отчаяния краен етап на играта и се боях, че ще изоставят предпазливостта преди последния ход.
Каеде остана сама на брега, на известно разстояние от Шизука. Имах чувството, че се озовах до нея против волята си, сякаш духовете ме бяха поели и ме бяха спуснали там. Успях да я поздравя вежливо, но неуверено, с мисълта, че ако Абе ме зърнеше отнякъде, щеше просто да реши, че страдам от юношеско увлечение по годеницата на Шигеру. Казах нещо за горещината, но Каеде трепереше, сякаш й беше студено. Останахме безмълвни няколко мига, след което тя ме попита с глух глас:
— Кого жалеете, господарю Такео?
— Майка си, баща си… — след известна пауза добавих: — Има толкова покойници.
— Моята майка умира — рече тя. — Надявах се да я видя още веднъж, но закъсняхме толкова много. Страх ме е, че ще пристигна твърде късно. Бях седемгодишна, когато ме пратиха заложница. Не съм виждала мама и сестрите си повече от половината си живот.
— А баща ви?
— Той също ми е като непознат.
— Ще присъства ли на вашата…? — за моя изненада гърлото ми пресъхна и установих, че не мога да произнеса думата.
— На сватбата ми ли? — попита тя с горчивина. — Не, няма — беше вперила поглед в осеяната със светлинки река. Сега отмести очи покрай мен към танцьорите и тълпата, която ги гледаше. — Те се обичат — каза, все едно говореше на себе си. — Затова тя ме мрази…
Знаех, че не е редно да съм там, да говоря с нея, но не можех да се насиля да се махна. Опитах се да задържа своя образ — мил, свенлив, с добри обноски.
— Браковете се сключват заради дълг и съюз. Това не означава, че женените са обречени на нещастие. Владетелят Отори е добър човек…
— Омръзна ми да слушам това. Зная, че е добър човек. Казвам само, че той никога няма да ме обича — знаех, че е вперила поглед в лицето ми. — Но освен това знам — продължи тя, — че любовта не е за нашата класа… — сега вече треперех аз. Вдигнах глава и погледът ми срещна нейния. — Тогава защо я изпитвам? — прошепна тя.
Не посмях да кажа нищо. Думите, които исках да изрека, набъбнаха в устата ми. Чувствах тяхната сладост и тяхната сила. Отново си помислих, че ще умра, ако не я притежавам.
Барабаните биеха. Огньовете искряха. Откъм мрака се разнесе гласът на Шизука:
— Става късно, госпожице Каеде.
— Идвам — отвърна тя. — Лека нощ, господарю Такео.
Позволих си само едно — да изрека името й, така както тя бе изрекла моето: