— Госпожице Каеде.
Миг преди да се обърне, видях как лицето й се озари, засия по-ярко от пламъците, от луната върху водната повърхност.
Осма глава
На връщане към града се движехме бавно, следвайки жените, и щом те се отправиха към квартирата си, ние поехме към нашата. Някъде по пътя пазачите на Тохан ни настигнаха и ни съпроводиха до самата врата на странноприемницата. Там останаха отвън, а един от нашите хора застана на пост при закрития коридор.
— Утре ще яздим до Тераяма — каза Шигеру, докато се приготвяхме за лягане. — Трябва да посетя гроба на Такеши и да засвидетелствам уважение на игумена, стар приятел на баща ми. Нося дарове за него… Дарове от Хаги.
Бяхме взели със себе си много подаръци. Товарните коне бяха отрупани с тях наред с нашия багаж, дрехите за сватбата и храната за из път. Не бях разсъждавал повече за дървените кутии, които щяхме да отнесем в Тераяма, нито за тяхното съдържание. Други копнежи, други тревоги не ми даваха мира.
Както се опасявах, вътре в помещението беше твърде задушно. Не можех да заспя. Чух храмовите камбани да бият полунощ, после заради полицейския час всички звуци стихнаха освен жалните стенания на умиращите откъм крепостната стена.
Накрая станах. Нямах никакъв план в главата си. Просто бях подтикнат към действие от безсънието. Кенджи и Шигеру спяха, а както долових, пазачът отвън дремеше. Взех непромокаемата кутия, в която Кенджи държеше капсули с отрова, и я завързах под долната си роба. Облякох се в тъмни дрехи за път, взех късия меч, тънки гароти, чифт куки и въже от скришното отделение в един от дървените сандъци. Това ми отне доста време, тъй като трябваше да върша всичко съвсем тихо, но времето за членовете на Племето е различно, забавя се или забързва според волята ни. Не бързах и бях сигурен, че двамата мъже в стаята няма да се събудят.
Докато се прокрадвах покрай пазача, той се размърда. Отидох до тоалетната да се облекча и изпратих второто си аз обратно покрай него в стаята. Изчаках в сенките да задреме отново, после станах невидим, изкатерих се на покрива от вътрешния двор и скочих на улицата от другата страна.
Чувах стражите на Тохан при входа на странноприемницата и знаех, че на улицата ще има патрули. С една част от ума си осъзнавах, че онова, което правя, е опасно до степен на лудост, но не можех да се възпра. Отчасти ми се щеше да изпробвам уменията, на които ме бе обучил Кенджи, преди да стигнем в Инуяма, но най-вече исках стенанията откъм крепостната стена да престанат, за да мога да заспя.
Промъквах се предпазливо по тесните, виещи се към крепостта улички. Няколко къщи все още светеха зад капаците, но повечето вече тънеха в мрак. Докато минавах, долавях откъслечни разговори — мъж, който успокояваше плачеща жена, бълнуващо като в треска дете, приспивна песен, пиянска свада. Излязох на главния път, който водеше направо към рова и моста. Успоредно с него течеше канал, зарибен с шарани срещу евентуална обсада. Сега спяха, а люспите им блестяха на лунната светлина. От време на време някой се събуждаше с внезапен плясък. Питах се дали сънуват.
Придвижвах се от врата на врата, наострил слух за нечии стъпки или звън на стомана. Не се тревожех особено за патрулите — знаех, че ще ги чуя много преди те да ме чуят, а освен това притежавах умението да ставам невидим и да използвам свой фалшив образ. Когато стигнах края на улицата и видях водите на рова под лунната светлина, вече бях престанал да мисля и дълбоко в себе си изпитвах единствено удовлетворението, че съм Кикута и правя онова, за което съм роден. Само членовете на Племето познават това чувство.
До рова откъм страната на града имаше група върби, чиято гъста лятна зеленина стигаше досами водата. С оглед на сигурността би трябвало да са отсечени — нищо чудно някой обитател на замъка — майката или съпругата на владетеля — да са били запленени от красотата им. На лунната светлина клоните им изглеждаха като заскрежени. Вятърът бе спрял напълно. Промъкнах се между тях, клекнах и дълго време наблюдавах замъка.
Беше по-голям от замъците в Цувано или Хаги, но конструкцията му беше подобна. Виждах неясните очертания на кошовете на фона на белите стени на кулата зад втората южна порта. Трябваше да преплувам рова, да се изкатеря по каменния зид, да прехвърля първата порта, да прекося южния двор, да прехвърля втората порта и кулата и да се спусна към кошовете.
Чух стъпки, свих се и се притиснах към земята. Към моста приближаваше отряд стражи. Друг патрул идваше откъм замъка и двете групи си размениха няколко думи.