— Някакви проблеми?
— Обичайните нарушители на полицейския час.
— Отвратителна воня!
— Утре ще е още по-зле. Още по-горещо.
Едната група се отправи към града; другата пое по моста и нагоре по стъпалата към портата. Чух как някой им извика да ги провери и как те му отвърнаха. Портата изскърца и се отвори. Чух я да се затръшва отново и стъпките зад нея постепенно заглъхнаха.
От мястото, където се намирах под върбите, усещах тежката миризма на застоялите води на рова, а под нея друго зловоние — на човешко разложение, на бавно гниеща жива плът.
При самия ръб на водата бе избуяла трева, а сред нея бяха цъфнали няколко закъснели перуники. Квакаха жаби, цвърчаха цикади. Топлият въздух на нощта галеше лицето ми. По лунната пътека се плъзнаха два лебеда, невероятно бели.
Напълних дробовете си с въздух и се потопих във водата, плувах близо до дъното и се насочих леко надолу по течението, за да изплувам под сянката на моста. Огромните камъни на рова предоставяха естествена опора за краката при катерене. Най-голямата ми грижа тук бе да не ме забележат на фона на светлия камък. Не можех да ставам невидим за повече от няколко минути на опит. Времето, което доскоро се точеше бавно, сега се ускори. Движех се бързо, пълзейки нагоре по стената като маймуна. При първата порта чух гласове — стражите се връщаха от поредния си обход. Притиснах се до стената при една водосточна тръба, станах невидим и се възползвах от стъпките им, за да замаскирам шума от куката, която прехвърлих над издадената масивна част в горния край на зида.
Залюлях се, стигнах горе досами керемидения покрив и заобиколих тичешком, за да се озова в южния двор. Кошовете с умиращите мъже се падаха почти отвесно над главата ми. Единият викаше непрестанно за вода, другият стенеше безмълвно, а третият повтаряше името на тайното божество в трескав монотон, от който косите ми настръхнаха. Четвъртият мълчеше. Миризмата на кръв, урина и изпражнения бе непоносима. Опитах се да си запуша ноздрите за зловонието и ушите за ужасните звуци. Погледнах си ръцете на лунната светлина.
Трябваше да се прехвърля над стражницата. Чувах пазачите вътре, които си приготвяха чай и си бъбреха. Щом чайникът тракна, използвах куката да се изкатеря по кулата до парапета, на който бяха завързани кошовете.
Те висяха на въжета на около петнайсет метра над земята и всеки от тях бе голям колкото да побере човек на колене, със свита глава и завързани на гърба ръце. Въжетата изглеждаха достатъчно здрави да издържат тежестта ми, но когато изпробвах едното от тях от парапета, кошът се заклати и човекът вътре изкрещя от страх. Викът му сякаш разтърси нощта. Аз замръзнах. Той захлипа и след няколко минути прошепна отново:
— Вода! Вода!
Не последва никакъв звук в отговор, чу се само далечен лай на куче. Луната бе ниско над планината и всеки миг щеше да изчезне зад нея. Градът спеше, потънал в сън.
Щом месечината се скри, проверих захвата на куката за парапета, извадих капсулите с отрова и ги сложих в устата си. После се спуснах по стената, използвайки собственото си въже, като внимателно пробвах всяка издатина върху камъка, преди да стъпя върху нея.
При първия кош си свалих лентата за коса, все още мокра от водата, мушнах я през плетеницата от пръчки и я задържах пред лицето на мъжа. Чух го да смуче и да произнася нещо несвързано.
— Не мога да те спася — прошепнах, — но имам отрова, която ще ти донесе бърза смърт.
Той притисна лице до една дупка и отвори уста, за да я поеме.
Вторият не ме чу, но аз успях да стигна до сънната му артерия при мястото, където главата му бе притисната в стената на коша, и прекратих стенанията му, без да му причиня болка.
После се наложи да се изкача обратно до парапета, за да преместя въжето си, тъй като не можех да стигна до другия кош. Ръцете ме боляха, а плочите на двора под мен твърде силно привличаха погледа ми. Когато се добрах до третия — онзи, който се молеше, — той застана нащрек и се взря в мен с помръкнали очи. Произнесох тихо една от молитвите на Скритите и му подадох капсулата с отрова. Той прошепна:
— Забранено е!
— Ако е грях, нека да е мой — прошепнах му в отговор. — Ти си невинен. Ще бъдеш опростен.
Когато мушнах капсулата в устата му, той изписа с език върху дланта ми знака на Скритите. Чух го да изрича последна молитва и после замлъкна завинаги.
Не почувствах пулс върху гърлото на четвъртия и си помислих, че вече е мъртъв, но за да съм сигурен, използвах гаротата, пристегнах я около врата му и я задържах така, докато броях минутите, притаил дъх.