Чух първия петел. Когато се изкатерих обратно при парапета, безмълвието на нощта бе съвършено. Бях прекратил стенанията и писъците. Смятах, че непривичната тишина със сигурност ще събуди стражите. Чувах собствения си пулс да бие като барабан.
Върнах се по пътя, по който бях дошъл, без да използвам куката, просто скачах на земята от зидовете, като се движех дори по-бързо от преди. Обади се втори петел, след него — трети. Градът скоро щеше да се събуди. Бях целият в пот, а водите на рова ми се сториха ледени. Дъхът ми едва стигна, докато плувах обратно, и ми се наложи да се покажа преди върбите, стряскайки лебедите. Поех въздух и се гмурнах отново.
Излязох на брега и се отправих към дърветата с намерението да седна там за малко и да си поема дъх. Небето просветляваше. Бях изтощен. Усещах, че губя концентрация, вече нямах сили да се съсредоточа. Онова, което бях сторил току-що, ми се струваше почти нереално.
За мой ужас чух, че под клоните вече има някой. „Не е войник, просто някой от простолюдието“, помислих си, вероятно щавач, ако съдех по миризмата на работилница за щавене на кожи, която се носеше от него. Преди да успея да възстановя силите си достатъчно, за да стана невидим, той ме видя и в същия миг си дадох сметка, че човекът знае какво съм сторил.
„Сега ще трябва да убия отново“, помислих си с отвращение, осъзнавайки, че този път няма да бъде освобождение, а убийство. Собствените ми ръце бяха пропити с миризма на кръв и смърт. Реших да го пощадя, оставих второто си аз под дървото и след миг бях от другата страна на улицата.
Заслушах се за момент и чух мъжа да говори на образа ми, който още не беше изчезнал.
— Господине — рече неуверено, — от три дни слушам страданията на брат ми. Благодаря ви. Нека Просветленият бъде с вас и ви благослови.
В този миг второто ми аз се стопи и той извика стъписан и удивен.
— Ангел!
Чувах отривистото му дишане, почти хлипане, докато притичвах от врата на врата. Надявах се патрулите да не го хванат, надявах се да не се разприказва за случилото се, разчитах, че е един от Скритите, които отнасят своите тайни в гроба.
Зидът около странноприемницата бе достатъчно нисък, за да го прескоча. Отидох обратно до нужника и после до водохранилището, където изплюх останалите капсули и измих лицето и ръцете си, все едно бях станал току-що. Когато минах покрай пазача, той се бе поунесъл.
— Съмна ли вече?
— След час — отвърнах.
— Изглеждате ми блед, господарю Такео. Не ви ли е добре?
— Малко ме боли корем, нищо повече.
— Тази проклета храна на Тохан — измърмори той и двамата се засмяхме. — Искате ли чай? — попита пазачът. — Ще събудя прислужниците.
— По-късно. Ще се опитам да поспя още малко.
Плъзнах вратата встрани и влязох в стаята. Мракът тъкмо отстъпваше място на дрезгавината. По дишането на Кенджи познах, че е буден.
— Къде беше? — прошепна той.
— До нужника. Призля ми.
— И си там от полунощ? — попита той, без да може да повярва.
През това време свалих мокрите дрехи и скрих оръжията под дюшека.
— Не чак толкова. Вие спяхте.
Той се пресегна и пипна долната ми роба.
— Подгизнала е! В реката ли си бил?
— Казах ви, не ми беше добре. Може да не съм успял да стигна навреме до тоалетната.
Кенджи ме хласна по рамото и чух как Шигеру се събуди.
— Какво има? — прошепна той.
— Такео беше навън цяла нощ. Притесних се за него.
— Не можах да заспя — казах. — Просто излязох за малко. И друг път съм го правил… и в Хаги, и в Цувано.
— Знам — отсече Кенджи. — Но там бе владението на Отори. Тук е много по-опасно.
— Нали съм вече тук — вмъкнах се под завивката, дръпнах я над главата си и почти веднага потънах в сън, дълбок и черен като смъртта.
Събудих се от граченето на гарваните. Бях спал само около три часа, но се чувствах отпочинал и спокоен. Не мислех за предишната нощ. И бездруго споменът за нея не беше особено ясен, все едно бях действал в транс. Беше един от онези редки дни от късното лято, когато небето е лазурно, а въздухът — мек и топъл, без лепкавата влажност. В стаята влезе една от прислужниците и донесе поднос с храна и чай. Поклони се до пода, наля ми чай и рече тихо: