— Господарят Отори ви чака в конюшните. Моли да отидете при него колкото се може по-скоро. А учителят ви иска да си вземете материали за писане.
Кимнах с пълна уста.
Тя каза:
— Аз ще ви изсуша дрехите.
— Вземи ги по-късно — отпратих я аз, защото не исках да открие оръжията, и когато си тръгна, скочих, облякох се и скрих куките и гаротата в двойното дъно на единия от пътническите сандъци, където ги бе сложил Кенджи. Взех торбичката с четките и кутията от лаково дърво с мастилницата, увих ги в парче плат и направих вързоп. Окачих меча си на пояса, настроих се, че съм Такео прилежният художник, и се отправих към конюшнята.
Докато прекосявах кухнята, чух една от прислужниците да шепне:
— Всички издъхнали през нощта. Хората говорят, че се явил ангел на смъртта…
Продължих напред, свел поглед, пригаждайки стойката си така, че да изглеждам леко непохватен. Дамите вече бяха на седлата. Шигеру разговаряше с Абе, който явно щеше да ни придружава. До тях стоеше младеж от хората на Тохан и държеше два коня. Един от конярите държеше Кю — коня на Шигеру, и моя Раку.
— Хайде, побързай! — възкликна Абе, щом ме видя. — Не можем да чакаме цял ден, докато ти се излежаваш в леглото.
— Извини се на господаря Абе — нареди ми Шигеру с въздишка.
— Много съжалявам, няма извинение за постъпката ми — избърборих с нисък поклон към Абе и дамите, като се опитвах да не поглеждам към Каеде. — Снощи учих до късно — после се обърнах към Кенджи и рекох почтително: — Донесох нещата за писане, учителю.
— Да, добре — отвърна той. — В Тераяма ще видиш впечатляващи произведения на изкуството и ако разполагаме с достатъчно време, дори можеш да прерисуваш някои.
Шигеру и Абе се метнаха на седлата, а конярят ми докара Раку. Той бе доволен да ме види; сведе муцуна до рамото ми и ме подуши. Престорих се, че губя равновесие от движението му, и залитнах леко. Минах от дясната страна на Раку и си дадох вид, че качването на седлото малко ме притеснява.
— Да се надяваме, че уменията му на художник са подобри от тези на ездач — рече насмешливо Абе.
— За съжаление не представляват нищо особено — помислих си, че раздразнението на Кенджи към мен бе искрено.
Не отговорих на никого от двамата, просто се задоволих да изследвам дебелия врат на Абе, който яздеше пред мен, като си представих какво би било да затегна гаротата около него или да забия нож в набитата му плът.
Тези черни мисли ме занимаваха, докато прекосихме моста и се озовахме извън града. После красотата на деня упражни магическото си въздействие върху мен. Земята се възстановяваше след нанесените й от бурята опустошения. Петуниите бяха разцъфнали в яркосини багри дори там, където стъблата им бяха прекършени в калта. Над реката проблясваха рибарчета, а в плитчините стояха чапли с бяло и сиво оперение. Над нас се стрелкаха поне десетина различни морски кончета, а около конете кръжаха оранжево-кафеникави и златисти пеперуди. По равнинната местност покрай реката яздехме сред зелени оризови поля, чиито стръкове бяха приведени от бурята, но вече почваха да се изправят. Навсякъде хората работеха усилено; дори те изглеждаха ведри въпреки опустошенията на бурята около тях. Напомниха ми за моите съселяни от Мино с техния непреклонен дух и в най-голямото нещастие, с непоклатимата им вяра, че каквото и да ги сполети, животът е хубав по своята същност и светът е благ. Запитах се колко ли още години управление на Тохан ще бъдат необходими, за да се сломи тази вяра в сърцата им.
Оризищата отстъпиха място на разположени терасовидно зеленчукови градини, а после, когато пътеката стана по-стръмна — на бамбукови горички, които ни обгърнаха със своята приглушена, сребристозелена светлина. На свой ред те бяха заменени от боровите и кедровите дървета, чиито плътни иглички хрущяха тихо под копитата на конете.
Около нас се простираше непроходима гора. От време на време подминавахме поклонници, отправили се на трудно пътешествие към свещената планина. Яздехме един зад друг, тъй че не бе удобно да разговаряме. Знаех, че Кенджи изгаря от желание да ме разпита за предишната нощ, но аз не исках да говоря, нито дори да мисля за преживяното.
След близо три часа стигнахме до малка група постройки около външната порта на храма. Вътре имаше помещения за подслон на посетители. Конете бяха отведени, за да ги нахранят и напоят, а ние обядвахме обикновени зеленчукови гозби, приготвени от монасите.