— Малко съм уморена — каза владетелката Маруяма, когато приключихме с храната. — Владетелю Абе, бихте ли останали тук с госпожица Ширакава и мен, докато си отдъхнем малко?
Той не можеше да откаже, макар че явно не му се щеше да изпуска Шигеру от очи.
Шигеру ми даде дървената кутия и ме помоли да я отнеса горе на хълма. Взех със себе си и четките и мастилото. Младежът от хората на Тохан тръгна с нас леко навъсен, все едно виждаше нещо съмнително в цялата тази екскурзия, но явно бе решил, че е достатъчно безобидна дори и за придирчивите. Шигеру не можеше да мине тъй близо до Тераяма и да не посети гроба на брат си, особено година след смъртта му и точно по време на празника на мъртвите.
Поехме нагоре по стръмните каменни стъпала. Храмът бе построен в страничната част на планината до едно древно светилище. Дърветата в свещената гора сигурно бяха на по четири-петстотин години, огромните им стволове се извисяваха в небето, изкривените им коренища се бяха вкопчили в покритата с мъх земя подобно на горски духове. В далечината долавях припяването на монасите и екота на гонгове и камбани, а отвъд тези звуци — гласа на гората, плисъка на водопади, вятъра в клоните на кедрите, призивния зов на птиците. Въодушевлението от красотата на деня отстъпи място на друго, по-дълбоко чувство, някакво благоговение и очакване, сякаш предстоеше да ми се разкрие велико и прекрасно тайнство.
Накрая стигнахме до втората порта, която водеше до нова група постройки, където отсядаха поклонници и други посетители. Тук ни помолиха да изчакаме и ни поднесоха чай. След минути към нас се приближиха двама свещеници. Единият беше възрастен, доста нисък и сякаш изсушен от преклонната си възраст, но с искрящи очи и изражение на благост и покой. Другият беше много по-млад, със строго лице и силно телосложение.
— Драго ни е да ви посрещнем тук, владетелю Отори — рече старецът, в резултат на което човекът на Тохан се навъси още повече. — Погребахме владетеля Такеши с голяма скръб. Дошли сте, разбира се, да посетите гроба.
— Остани тук с Муто Кенджи — нареди Шигеру на войника, след което двамата последвахме възрастния свещеник до гробището, където надгробните камъни стояха в редици под огромните дървета. Някой гореше дърва и димът се носеше около стволовете, превръщайки слънчевата светлина в синкаво сияние.
Тримата коленичихме в мълчание. След малко младият свещеник пристигна със свещи и тамян и ги подаде на Шигеру, който ги постави пред камъка. Пространството около нас се изпълни със сладникав аромат. Свещите горяха, без да трепкат, тъй като нямаше вятър, но пламъчетата им почти не се виждаха на яркото слънце. Шигеру извади два предмета от ръкава си — черен камък като онези от брега край Хаги и един подобен на детска играчка сламен кон — и ги постави на гроба.
Спомних си сълзите му през първата нощ, когато се запознах с него. Вече разбирах мъката му, но този път никой от нас не плака.
След известно време свещеникът се изправи и докосна Шигеру по рамото. Ние двамата също станахме и го последвахме в главната постройка на храма. Беше от кипарисово и кедрово дърво, което от времето бе избледняло до сребристосиво. Не изглеждаше голям, но главната зала бе със съвършени пропорции и създаваше чувство за пространство и покой, отвеждайки погледа навътре до мястото, където златистата статуя на Просветления сякаш се носеше сред пламъчетата на свещите като в рая.
Изухме сандалите си и влязохме в залата. Младият свещеник донесе още тамян и ние го поставихме в златистите нозе на статуята. Свещеникът коленичи отстрани и взе да припява една от сутрите за мъртвите. Вътре беше сумрак и пламъчетата на свещите ме заслепяваха, но чувах ясно дишането на останалите в храма. Щом зрението ми се приспособи към тъмнината, различих силуетите на монасите, които седяха безмълвни, потънали в медитация. Дадох си сметка, че залата е значително по-голяма, отколкото бях предположил първоначално, и че монасите вътре са много, може би стотици.
Макар че бях отгледан сред Скритите, мама ме водеше в светилищата и храмовете в нашата област и аз знаех малко от учението на Просветления. Помислих си за пореден път, че когато се молят, хората изглеждат и звучат по един и същ начин. Покоят на това място прониза душата ми. Какво правех тук аз, убиецът, с жадуващо отмъщение сърце?
Когато церемонията приключи, се върнахме при Кенджи, който, изглежда, се бе отдал на задълбочена едностранчива дискусия с човека на Тохан по въпросите на изкуството и религията.