— Имаме дар за негово преосвещенство игумена — каза Шигеру и взе кутията, която бях оставил на Кенджи.
В очите на свещеника за миг проблесна искрица.
— Ще ви отведа при него.
— А младежът би искал да види картините — добави Кенджи.
— Макото ще му ги покаже. Моля, последвайте ме, владетелю Отори.
Човекът на Тохан изглеждаше слисан, когато Шигеру изчезна зад олтара, съпровождан от свещеника. За момент понечи да ги последва, но Макото сякаш му препречи пътя, без нито за миг да го докосва или да излъчва заплаха.
— Оттук, млади човече! — с решителна походка той някак подкара трима ни навън от храма и от там — по тясна дъсчена пътека към една по-малка зала.
— Великият художник Сешу е живял в този храм в продължение на десет години — каза ни той. — Негов е замисълът за вида на градините, рисувал е пейзажи, животни и птици. Тези дървени прегради са негово дело.
— Ето какво означава да си художник — заяви Кенджи с укорителния глас на недоволен педагог.
— Да, учителю — отвърнах. Нямаше защо да се преструвам на смирен — произведенията пред очите ми ме изпълваха с искрено благоговение. Черният кон и белите жерави изглеждаха така, сякаш художникът със своето изключително майсторство бе уловил и запечатал един-единствен миг от тяхното движение. Имаш чувството, че магията ще свърши и тогава конят ще изтропа с копита и ще се вдигне на задните си крака, че жеравите ще ни съзрат и ще се устремят към небето. Сешу бе постигнал онова, което всеки от нас би искал да стори — да плени времето и да го принуди да спре.
Преградата, която беше най-близо до мен, изглеждаше гола. Взрях се по-внимателно с мисълта, че най-вероятно цветовете са избледнели. Макото каза:
— Върху нея са били изрисувани птици, но според легендата били съвсем като живи и в един миг отлетели.
— Виждаш ли колко има да учиш — заяви ми Кенджи. Помислих си, че преиграва, но човекът на Тохан ме изгледа презрително и след един бегъл поглед към рисунките излезе навън и седна под едно дърво.
Аз извадих мастилницата и Макото ми донесе малко вода. Приготвих туша и разгънах един свитък хартия. Исках да проследя ръката на майстора и да видя дали мога да прехвърля през пропастта на годините видяното от него върху моята четка.
Отвън следобедният зной се засили, трептящ и наситен с жуженето на цикадите. Дърветата хвърляха дебели тъмни сенки. Вътре в залата бе по-хладно и сумрачно. Времето забави своя ход. Чух равното дишане на пратеника на Тохан, който явно беше заспал.
— Градините също са дело на Сешу — каза Макото и двамата с Кенджи се настаниха върху рогозките с гръб към рисунките и мен, вперили погледи в скалите и дърветата. В далечината ромолеше водопад, разнесе се тихо гукане на два горски гълъба. От време на време Кенджи правеше някакъв коментар или задаваше въпрос за градината и Макото отговаряше. Разговорът им все повече замираше, докато накрая и те май задрямаха.
Оставен насаме с четката, хартията и превъзходните рисунки, почувствах как ме изпълват същата съсредоточеност и вглъбеност от предишната нощ и как ме въвеждат в същото подобно на транс състояние. Изпитах лека тъга, че уменията на Племето са тъй сходни с уменията, раждащи изкуство. Обзе ме неистово желание да остана на това място десет години също като великия Сешу, да скицирам и да рисувам всеки ден, докато картините ми оживеят и отлетят.
Първо прерисувах конете и жеравите, чиито копия изобщо не ме удовлетвориха, а после изобразих птичката от моята планина, както я бях видял да отлита, щом я доближих, с мяркащи се отблясъци от бяло по крилата.
Бях погълнат от работата. Някъде от много далеч до мен достигаше гласът на Шигеру, който разговаряше със стария свещеник. Не се вслушах — предположих, че въпросът е личен, че търси някакъв духовен съвет от стареца. Но думите проникнаха в слуха ми и аз бавно проумях, че разговорът им е за нещо съвсем различно — за тежките нови данъци и ограничаването на свободата, за намерението на Ийда да разруши храмовете, за няколкото хиляди монаси в отдалечени манастири, до един обучени като воини и жадуващи да отхвърлят тиранията на Тохан и да върнат земите на клана Отори.
Усмихнах се печално на себе си. Схващането ми за храма като място на покой, убежище от войната бе твърде далеч от истината. Свещениците и монасите бяха не по-малко войнствени от нас и също тъй петимни за отмъщение.
Прерисувах коня още веднъж и този път бях по-доволен. Бях уловил нещо от пламенната му мощ. Почувствах, че духът на Сешу наистина ме бе докоснал и може би ми бе напомнил, че когато илюзиите са смазани от истината, талантът добива свободата си.