На планинската пътека и на пътя беше същото — тълпи от хора, наизлезли да видят със собствените си очи владетеля Шигеру. Имаше нещо тайнствено в това, как безмълвно коленичеха на земята, докато минавахме, а после се изправяха и гледаха след нас с мрачни лица и пламтящи очи.
Хората на Тохан бяха бесни, но нямаше какво да сторят. Яздеха на известно разстояние пред мен, но аз чувах така ясно думите, които си разменяха шепнешком, все едно ми говореха в ухото.
— Какво прави Шигеру в храма? — попита Абе.
— Моли се, говори със свещеника. Показаха ни картини на Сешу, момчето порисува.
— Не ме е грижа какво е правило момчето! Шигеру остана ли насаме със свещеника?
— Само за няколко минути — излъга по-младият. Конят на Абе се втурна напред. Най-вероятно вбесен, Абе беше дръпнал юздите. — Не замисля нищо — добави лекомислено младият. — Всичко си е такова, каквото изглежда. Той е на път да се ожени. Не виждам защо се тревожите толкова. Тримата са безобидни. Глупаци… даже страхливци… но безобидни.
— Глупакът си ти, ако мислиш така — изръмжа Абе. — Шигеру е много по-опасен, отколкото изглежда. И изобщо не е страхливец. Притежава търпение. Никой друг в Трите провинции няма такова въздействие върху хората… — известно време продължиха да яздят в мълчание, а после Абе измърмори: — Само един знак за предателство — и сме го пипнали!
Думите долетяха обратно до мен през съвършената лятна привечер. Докато стигнем реката, се смрачи, падна синкав здрач, а между тръстиките проблясваха светулки. На брега откритите огньове вече пламтяха, запалени за втората нощ на празника. Предишната бе тиха и наситена със скръб. Тази вечер атмосферата бе по-буйна, изпълнена с подмолен кипеж и насилие. Улиците гъмжаха от хора, но най-голямата тълпа се бе струпала около ръба на рова. Хората стояха, вперили погледи в първата порта на замъка.
Както яздехме покрай множеството, изведнъж видяхме четирите глави, изложени над портата. Кошовете вече бяха свалени от стената.
— Умрели са бързо — обърна се към мен Шигеру. — Имали са късмет.
Не отговорих. Наблюдавах владетелката Маруяма. Тя погледна бързо главите и се извърна. Лицето й бе бледо, но спокойно. Запитах се какво ли си мисли, дали се моли.
Тълпата ревеше и се мяташе като отчаяно животно в кланица, ужасено от зловонието на кръв и смърт.
— Не изоставай — нареди ми Кенджи. — Ще чуя някоя и друга клюка наоколо и ще се видим в странноприемницата. Стой вътре — той викна един от конярите, смъкна се от седлото, подаде му юздите и изчезна в тълпата.
Когато завихме в правата улица, по която бях тичал предишната нощ, се озовахме срещу отряд от хора на Тохан, които яздеха към нас с извадени мечове.
— Владетелю Абе! — извика един от тях. — Трябва да опразним улиците. В града цари смут. Въведете гостите си в странноприемницата и сложете пазачи на портите.
— Каква е причината? — попита Абе.
— Всички престъпници са издъхнали през нощта. Някакъв мъж твърди, че слязъл ангел и ги освободил!
— Присъствието на владетеля Отори не облекчава положението — отбеляза язвително Абе, докато ни подканваше да се отправим към странноприемницата. — Утре продължаваме нататък.
— Празникът още не е свършил — отбеляза Шигеру. — Ако тръгнем на третия ден, това носи нещастие.
— Няма как! Иначе може да стане още по-зле — Абе беше извадил меча си и сега го размаха срещу тълпата. Острието разсече въздуха със свистене. — Слизайте долу! — изкрещя той.
Уплашен от шума, Раку се втурна напред и опитвайки се да го обуздая, се озовах коляно до коляно с Каеде. Конете обърнаха глави един към друг, черпейки смелост от взаимното си присъствие, и тръгнаха по улицата в безупречен тръс.
С вперен право напред поглед и глас, тъй тих, че никой освен мен да не я чуе в царящата наоколо напрегната глъчка, тя каза:
— Ще ми се да можехме да останем насаме само двамата. Има толкова неща, които искам да науча за теб. Дори не знам кой си в действителност. И защо се преструваш на посредствен? Защо криеш своята ловкост?
На драго сърце бих яздил с нея така до края на света, но улицата бе твърде къса, а и се боях да й отговоря. Пришпорих коня си, все едно безразличен към нея, но от думите й сърцето ми заби до пръсване. Това бе всичко, което желаех — да бъда насаме с нея, да й разкрия невидимата си същност, да й разкажа за всички тайни и измами, да лежа до нея, да чувствам допира на кожата й до своята. Щеше ли някога да стане възможно? Само ако Ийда намереше смъртта си.