Когато пристигнахме в странноприемницата, отидох в конюшните, за да надзиравам грижата за конете. Хората на Отори, които бяха останали там, ме поздравиха с облекчение. Бяха се притеснили за нашата безопасност.
— Градът е като настръхнал — обади се един от тях. — Един грешен ход — и по улиците ще пламнат битки.
— Какво сте чули? — попитах.
— Онези Скритите, дето гадовете ги изтезаваха. Някой се е добрал до тях и ги е убил. Невероятно! А един човек твърдял, че бил видял ангел!
— Хората знаят, че владетелят Отори е тук — добави друг. — Те все още се смятат за Отори. Според мен им е дошло до гуша от Тохан.
— Можехме да превземем този град, ако разполагахме със стотина души — измърмори първият.
— Не казвайте това дори и на себе си, не го споменавайте и пред мен — предупредих ги аз. — Нямаме на разположение сто души. Зависим изцяло от благоволението на Тохан. От нас се очаква да спомогнем за постигането на важен съюз — трябва да ни възприемат по този начин. От това зависи животът на владетеля Шигеру.
Те продължиха да недоволстват, докато разседлаваха конете и ги хранеха. Усещах как в тях пламват огънят, желанието да отмъстят за нанесените оскърбления и да уредят стари сметки.
— Ако някой от вас извади меч срещу човек на Тохан, да се прости с живота си! — възкликнах гневно.
Те не бяха особено впечатлени. Може би ме познаваха по-добре от Абе и хората му, но въпреки това за тях аз бях просто младият Такео, усърден, увлечен по рисуването, с прилични умения в боя с дървен меч, но винаги твърде благ, твърде мек. Идеята наистина да убия някого от тях предизвика усмивките им.
Страхувах се от безразсъдството им. Станеха ли причина за въоръжен сблъсък, нямах никакво съмнение, че Тохан щяха да се възползват от възможността да обвинят Шигеру в измяна. В този момент не биваше да се случва нищо, което да ни попречи да пристигнем в Инуяма, без да събудим нечие подозрение.
Когато напуснах конюшните, ме мъчеше жестоко главоболие. Имах чувството, че не съм спал от седмици. Отидох в банята. Момичето, което ми бе донесло чай сутринта и бе обещало да изсуши дрехите ми, беше там. Изтърка гърба ми, масажира слепоочията ми и сигурно щеше да направи и повече за мен, ако не бях тъй изморен и обсебен от мисълта за Каеде. Остави ме да се кисна в горещата вода, но преди да си тръгне, прошепна:
— Отлично свършена работа!
Аз дремех, но думите й ме изтръгнаха от сънното състояние.
— Каква работа? — попитах, но тя вече си беше отишла. Разтревожен, излязох от ваната и се прибрах в стаята. Макар й притъпена, болката все още пулсираше в челото ми.
Кенджи се беше върнал. Чух как двамата с Шигеру разговарят, снишили гласове. Когато влязох, млъкнаха. Прочетох по лицата им, че знаят.
— Как? — попита Кенджи.
Аз наострих слух. Странноприемницата беше тиха, но хората на Тохан продължаваха да стоят отвън на улицата. Прошепнах:
— Двама с отрова, един с гарота и един с голи ръце.
Той поклати глава.
— Не е за вярване. При стените на самата крепост? Сам?
Аз отвърнах:
— Почти нищо не си спомням. Смятах, че ще ми се ядосате.
— И си бил прав — отвърна той. — Не просто ядосан… бесен съм! Как можа да свършиш такава идиотщина. Тази вечер ще те погребваме, със сигурност! — аз се стегнах, готов да посрещна един от справедливите му удари. Вместо това той ме прегърна. — Май почвам да се привързвам към теб — рече. — Не искам да те загубя.
— Не бих предположил, че е възможно — каза Шигеру. Изглежда, не успя да сдържи усмивката си. — В края на краищата планът ни може и да успее!
— Хората на улицата говорят, че сигурно е Шинтаро — отбеляза Кенджи, — макар че никой не знае кой му е платил или защо.
— Шинтаро е мъртъв — рекох.
— Малцина го знаят. Както и да е, общото мнение е, че убиецът е някакъв небесен дух.
— Видя ме някакъв човек… брат на единия от мъртвите. Всъщност видя фалшивото ми аз и когато то се стопи, реши, че е зърнал ангел.
— По моя преценка той няма никаква представа, кой си. Не вярвам да те е видял добре. Наистина е помислил, че си ангел!
— Но защо го стори, Такео? — попита Шигеру. — Защо пое такъв риск точно сега!
Нямах почти никакъв спомен.
— Не знам, не можех да заспя…