— Заради тази негова мекота — каза Кенджи. — Кара го да действа от състрадание дори когато убива.
— Там има едно момиче — продължих. — Тя знае нещо. Тази сутрин взе мокрите ми дрехи, а преди малко ми каза, че…
— Тя е една от нас — прекъсна ме Кенджи и щом го каза, си дадох сметка, че вече съм я разпознал като член на Племето. — Разбира се, от Племето веднага заподозряха, че това е твое дело. Те знаят как е умрял Шинтаро. Знаят, че си тук с владетеля Шигеру. Никой не може да повярва, че си го извършил, без да те открият, но пък са наясно, че друг не е способен да го стори.
— Може ли да се запази в тайна все пак? — попита Шигеру.
— Никой няма да издаде Такео на Тохан, ако това имаш предвид. А те май не подозират нищо. Уменията ти се подобряват — обърна се той към мен. — Дори аз днес повярвах, че си просто един добродушен смотаняк… — при тези думи Шигеру се усмихна отново. Кенджи продължи с необичайно небрежен глас: — Работата е, драги ми Шигеру, че знам какви са планове ти; знам, че Такео се е съгласил да ти е в услуга за осъществяването им. Но след този епизод смятам, че Племето няма да позволи на Такео да остане с теб още дълго. Сега вече със сигурност ще го изискат в най-скоро време.
— Нужна ни само от още една седмица — прошепна Шигеру.
Усетих как мракът плъзва като туш по вените ми. Вдигнах вежди и погледнах господаря право в лицето — нещо, което все още рядко си позволявах. Усмихнахме се един на друг, по-близки от всякога след тайното ни споразумение за убийство.
Отвън на моменти се разнасяха викове, крясъци, тропот на тичащи нозе и конски копита, а пращенето на огньовете се извисяваше до вой. Тохан разчистваха улиците и налагаха полицейския час. След известно време шумът стихна и тишината на лятната нощ се завърна. Луната беше изгряла и обсипваше града със сребриста светлина. Чух в двора на странноприемницата чаткане на конски копита, а после и гласа на Абе. Последва тихо чукане на вратата и прислужниците влязоха с подноси храна. Една от тях бе момичето, което бе разговаряло с мен по-рано. Тя остана да ни сервира, след като другите излязоха, и каза тихо на Кенджи:
— Владетелят Абе се върна, господарю. Тази вечер пред стаите ще има допълнително пазачи. Хората на владетеля Отори ще бъдат заменени от охрана на Тохан.
— Това няма да им хареса — обадих се аз, спомняйки си недоволството на мъжете.
— Прилича ми на провокация — рече тихо Шигеру. — Подозират ли ни в нещо?
— Владетелят Абе е ядосан и разтревожен от развихрилото се насилие в града — отвърна момичето. — Казва, че го прави, за да ви защити.
— Би ли помолила владетеля Абе да бъде така добър да ме посети?
Момичето се поклони и излезе. Ядохме предимно в мълчание. Към края на вечерята Шигеру взе да говори за Сешу и за картините му. Извади свитъка с рисунката на коня и го разгърна.
— Доста прилично — рече той. — Точно копие и все пак с нещо от теб. Би могъл да станеш добър художник…
Той не продължи, но аз си помислих същото. „В друг свят, в друг живот, в страна, която не се управлява от война.“
— Градината е много красива — отбеляза Кенджи. — Макар и малка, за мен тя е по-изящна от по-големите образци в произведенията на Сешу.
— Съгласен съм — каза Шигеру. — Разбира се, обстановката в Тераяма е неповторима.
Чух тежките стъпки на Абе да приближават. Точно когато вратата се отваряше, казвах смирено:
— Можете ли да ми обясните разположението на камъните, учителю?
— Владетелю Абе — обади се Шигеру. — Моля, заповядайте — после нареди на момичето: — Донеси пресен чай и вино.
Абе се поклони формално и се настани върху възглавниците.
— Няма да остана дълго; още не съм ял, а трябва да тръгваме на разсъмване.
— Разговаряхме за Сешу — поясни Шигеру. Донесоха виното и той наля на Абе.
— Велик художник — съгласи се Абе, отпивайки голяма глътка. — За съжаление в тези смутни времена човекът на изкуството е по-малко важен от истинския воин — той ми хвърли презрителен поглед, който ме успокои, че прикритието ми все още не е под съмнение. — Градът сега е утихнал, но положението продължава да е сериозно. Смятам, че хората ми ще ви предложат по-сигурна защита.
— Воинът наистина е неотменим — заяви Шигеру. — По тази причина предпочитам охраната на собствените си хора.
В последвалото мълчание видях ясно разликата между двамата. Абе бе провъзгласен за феодал, докато Шигеру бе потомък на древен клан. Въпреки неохотата си Абе бе принуден да отстъпи.