Очите ми не преставаха да шарят наоколо. Западната страна бе тъй красива, почти блага; източната бе брутална в своята суровост и сила, а това внушение се усилваше от железните пръстени, вградени в стената под прозорците за наблюдение. Както ни обясниха стражите, предназначението им било да бесят на тях враговете на Ийда, а страданията на жертвите усилвали задоволството му от притежаваната власт и величие.
Докато слизахме по стъпалата, чух стражите да ни се присмиват, да пускат шегите, които, както вече знаех, Тохан винаги си правели на гърба на Отори — че предпочитали в леглото момчета вместо момичета, добрата храна вместо добрата битка, че силата им се била стопила заради пристрастяването им към горещите извори, в които винаги пикаели. Грубият им смях ни застигна. Смутен, спътникът ни измърмори под нос някакви извинения.
Уверявайки го, че не сме се засегнали, за момент застанах на входа към вътрешния двор, привидно очарован от красотата на петуниите, плъзнали по каменната стена на кухните. Чувах всички обичайни за тези помещения звуци — съскането на вряща вода, тракането на стоманени ножове, ритмичното потропване от месенето на оризови питки, виковете на готвачите и бъбренето на слугините. Но на фона на всичко това от другата страна, отвъд зидовете на градината, до слуха ми достигна още нещо. След миг осъзнах какво е — стъпките на хората, които идваха и си отиваха по славеевия под на Ийда.
— Чувате ли този странен шум? — попитах невинно Кенджи.
Той се навъси:
— Какво ли може да е?
Нашият спътник се засмя.
— Това е славеевият под.
— Славеевият под ли? — възкликнахме ние в един глас.
— Под, който пее. Нищо и никой не може да мине по него, дори и котка, без подът да почне да чурулика като птичка.
— Звучи като някакво вълшебство — рекох аз.
— Нищо чудно — отвърна мъжът, изсмивайки се на доверчивостта ми. — Каквото и да е, под неговата закрила господарят спи по-добре през нощта.
— Невероятно! Бих искал да го видя! — възкликнах.
Все така усмихнат, васалът услужливо ни поведе покрай вътрешния двор към южната страна, където портата към градината стоеше отворена. Не беше висока, но имаше масивен заслон, а стъпалата през нея бяха разположени под остър ъгъл, така че да могат да бъдат отбранявани от един човек. Погледнахме през портата към постройката отвъд. Всички дървени капаци бяха отворени. Успях да видя солидния дървен под, покриващ цялата дължина на постройката.
Беше почти пладне. Върволица прислужници с подноси храна в ръце изуха сандалите си и стъпиха на пода. Заслушах се в песента му и сърцето ми сякаш спря. Спомних си как тичах тъй леко и безшумно по пода из къщата в Хаги. Този бе четири пъти по-голям, а песента му — несравнимо по-сложна. Нямаше да имам възможност да се упражня. Щях да разполагам с един-единствен шанс да го надхитря.
Не се задържах твърде много тук, за да не събудя подозрение, но все пак се опитах да запечатам всеки звук на пода. От време на време, сещайки си, че Каеде е някъде в тази постройка, напрягах слух да чуя гласа й. Накрая Кенджи ме сепна с думите:
— Хайде да тръгваме! Коремът ми е празен. Господарят Такео ще може да види пода и утре, когато дойде отново, съпровождайки владетеля Отори.
— Утре пак ли ще идваме в замъка?
— Утре следобед владетелят Отори ще направи официално посещение на владетеля Ийда — отвърна Кенджи. — Разбира се, че господарят Такео ще го придружава.
— Колко вълнуващо! — възкликнах за пореден път, но при мисълта за онова, което ми предстоеше, сърцето ми натежа като камък.
Когато се върнахме в къщата, където бяхме настанени, владетелят Шигеру разглеждаше сватбени роби. Бяха разгърнати на рогозките — пищни, разкошни, в ярки багри, с извезани по тях символи на сполука и дълголетие — сливови цветчета, бели жерави, костенурки.
— Чичовците ми са ги изпратили специално за венчавката — каза той. — Какво мислиш за благосклонността им, Такео?
— Безмерна е — отвърнах, отвратен от двуличието им.
— Коя според теб трябва да сложа? — той взе робата със сливовите цветчета и човекът, донесъл одеждите, му помогна да я облече.
— Тази е хубава — рече Кенджи. — Хайде сега да ядем.
Владетелят Шигеру обаче се забави за момент, прокара ръка по фината тъкан, възхищавайки се на нежната изящност на бродерията. Остана безмълвен, но ми се стори, че видях нещо в изражението му — съжаление може би за това, че сватбата никога няма да се състои, и вероятно, като си мисля сега, предчувствие за собствената си съдба.