Накрая владетелят Ийда заговори:
— Добре сте дошли, владетелю Отори, по такъв щастлив повод — сватба, съюз! — гласът му бе груб и неискрен, от което изречените думи на вежливост прозвучаха нелепо.
Шигеру вдигна глава и седна, без да бърза. Отвърна със същата официалност, след което предаде поздрави от чичовците си и от целия клан Отори.
— Щастлив съм, че мога да бъда в услуга на две големи фамилии.
Това бе скрит намек за Ийда, целящ да му припомни, че двамата са от един ранг — и по рождение, и по кръв.
Ийда се усмихна подчертано безрадостно и отвърна:
— Да, между нас трябва да цари мир. Не искаме повторение на Яегахара.
Шигеру наклони глава.
— Миналото си е минало.
Аз все още бях на пода, но виждах лицето му в профил. Погледът му бе чист и прям, чертите му — спокойни и ведри. Никой не би предположил, че е нещо различно от онова, което изглеждаше — млад жених, признателен за благосклонността на един по-възрастен владетел.
Двамата разговаряха известно време, разменяйки си любезности. После им бе поднесен чай.
— Както разбрах, младежът е твой осиновен син — рече Ийда, докато им наливаха чая. — Може да пие с нас.
На това място трябваше да се надигна, макар че бих предпочел да не го правя. Поклоних се отново на Ийда и се примъкнах напред на колене, като се стараех пръстите ми да не треперят, докато поемах купичката. Чувствах погледа му върху себе си, но не смеех да срещна очите му, тъй че нямаше как да разбера дали е разпознал в мен момчето от Мино, което бе опърлило хълбока на коня му и го бе съборило на земята.
Огледах купичката за чай. Гланцът й бе в блестящо стоманеносиво, наситено с червени отблясъци. Никога не бях виждал такъв.
— Момчето е далечен братовчед на покойната ми майка — обясняваше господарят Шигеру. — Нейно бе желанието да го осиновим и да го приемем в семейството, тъй че след смъртта й аз изпълних волята й.
— Как се казва? — очите на Ийда не се откъсваха от лицето ми, докато шумно отпиваше от купичката си.
— Прие фамилията Отори — отвърна Шигеру. — Нарекохме го Такео.
Той не каза „на брат ми“, но аз усещах, че името Такеши виси във въздуха, сякаш призракът му витаеше в помещението.
Ийда изсумтя. Въпреки жегата атмосферата вътре стана по-хладна и заплашителна. Знаех, че Шигеру го е почувствал. Усетих как тялото му се напрегна, макар че лицето му все още бе усмихнато. Зад любезностите се криеха години на взаимна неприязън, породена от наследството от Яегахара, от ревността на Ийда, от скръбта на Шигеру и взаимната жажда за отмъщение.
Опитах се да се превъплътя в Такео — старателния художник, затворен и непохватен, втренчен смутено в пода.
— От колко време е с теб?
— Около година — отвърна Шигеру.
— Има известна фамилна прилика — каза Ийда. — Андо, не си ли съгласен?
Обърна се към един от васалите, коленичили встрани от нас. Мъжът вдигна глава и ме погледна. Очите ни се срещнаха и аз тутакси го познах. Видях удълженото вълче лице с високото бледо чело и дълбоко разположените очи. Дясната му страна не се виждаше, но не ми и трябваше, за да съм сигурен, че ръката му там я няма, отсечена от Джато в десницата на Отори Шигеру.
— Значителна прилика — отвърна мъжът, когото нарекоха Андо. — Помислих си го още първия път, когато видях младия господар — той млъкна за момент и после добави: — В Хаги.
Поклоних му се смирено.
— Простете, владетелю Андо, но мисля, че не съм имал удоволствието да ви бъда представен.
— Не, не сме се срещали — съгласи се той. — Аз просто те видях с владетеля Отори и си помислих колко много приличаш на… семейството.
— В края на краищата той е наш роднина — каза Шигеру, а в гласа му нямаше и капка притеснение от тази размяна на реплики в стил котка и мишка. Вече нямах никакво съмнение. Ийда и Андо знаеха кой съм. Знаеха, че ме е спасил Шигеру. Очаквах да дадат заповед за незабавното ни задържане или да наредят на стражите да ни убият още сега, както седяхме сред чаените принадлежности.
Шигеру помръдна съвсем леко и аз знаех, че ако се наложи, е готов да скочи на крака с меч в ръка. Но той нямаше току-така да хвърли на вятъра месеците на подготовка. Мълчанието ставаше все по-тягостно, напрежението в залата растеше.