Взех си нещата и двамата тръгнахме. Но на вратата, точно преди да прекрачи прага, Кенджи ме изненада, като се обърна отново към Шигеру и му се поклони дълбоко.
— Господарю Отори — рече той. Помислих, че е ирония; чак по-късно разбрах, че е било сбогуване.
Аз самият не направих нищо повече от обичайния поклон и Шигеру го оцени. Вечерната светлина от градината падаше зад гърба му и не можех да видя лицето му.
Облаците се бяха сгъстили. Беше влажно, но без дъжд, малко по-хладно, откакто слънцето бе залязло, но все още тежко и душно. Улиците бяха изпълнени с хора, които се възползваха от времето между залеза и полицейския час. Постоянно се блъскаха в мен, което ме изпълваше с тревога и напрежение. Навсякъде ми се привиждаха шпиони и убийци. Срещата с Ийда ме бе обезкуражила, превръщайки ме отново в Томасу — ужасеното момче, което бе побягнало от опожареното Мино. Наистина ли смятах, че мога да се покатеря в замъка Инуяма и да убия могъщия владетел, когото бях видял току-що и който знаеше, че съм един от Скритите — единственият от моето село, който преди година бе успял да му се изплъзне? Можех да се правя на господаря Отори Такео или на Кикута — един от Племето, — но истината бе, че не бях никой от двамата. Бях един от Скритите, един от преследваните.
Поехме на запад покрай южната страна на крепостта. Мракът все повече се сгъстяваше и аз бях благодарен, че няма да има нито луна, нито звезди. При крепостната порта пламтяха факли, а магазините бяха осветени от свещи или лампи. Носеше се мирис на сусам и соя, на оризово вино и печена риба. Въпреки всичко изпитах глад. Помислих си да спра и да си купя нещо, но Кенджи предложи да продължим още малко. Улицата стана по-тъмна и пуста. Чух някаква количка да трополи по каменната настилка и после — звуците на флейта. Почувствах присъствието на нещо неизразимо зловещо. Косите на врата ми настръхнаха в знак на предупреждение.
— Да се връщаме — рекох и в този миг от една странична уличка пред нас изникна малко шествие. Помислих, че са някакви улични артисти. Възрастен мъж буташе количка с украшения и картини. Едно момиче свиреше на флейта, но когато ни видя, я изпусна. От сенките се появиха двама младежи с пумпали в ръце. В здрача всички те изглеждаха загадъчно, сякаш бяха призраци. Аз спрях. Кенджи спря зад гърба ми. Друго момиче пристъпи към нас и каза:
— Елате да видите, господарю.
Гласът й ми беше познат, но ми трябваха миг-два, докато си спомня коя е. После отскочих назад, избягвайки Кенджи и оставяйки второто си аз до колата. Това бе момичето от странноприемницата в Ямагата, онова, за което Кенджи бе казал: „Тя е една от нас.“
За моя изненада единият от младежите ме последва, без да обръща внимание на фалшивия образ. Аз станах невидим, но той се досети къде съм. Тогава проумях. Това бяха членове на Племето, дошли да ме приберат, както бе казал Кенджи. Явно е знаел. Паднах на земята, претърколих се, плъзнах се под колата, но моят учител бе от другата страна. Опитах се да захапя ръката му, но с другата той сграбчи челюстта ми и я извъртя встрани. Аз го сритах, но той хвана крака ми, опитах се да се изплъзна между пръстите му, но всички трикове, които знаех, ми бяха преподавани от него.
— Тихо, Такео — изсъска той. — Престани да се съпротивяваш. Никой няма да ти причини зло.
— Добре — отвърнах и останах неподвижен. Той отпусна хватката си и в този момент му се изплъзнах. Извадих ножа от пояса си. Но сега и петимата вече се биеха сериозно. Единият от мъжете замахна към мен, принуждавайки ме да отстъпя към колата. Аз нанесох удар и усетих как ножът се удари в кост. После раних и едно от момичетата. Другото бе станало невидимо и аз усетих как скочи като маймуна от колата върху мен; краката й се сключиха около раменете ми, едната й ръка затисна устата ми, а другата се озова на врата ми. Знаех мястото, към което се бе устремила, и се заизвивах яростно, губейки равновесие. Мъжът, когото бях наръгал, хвана китката ми и я изви така, че накрая пуснах ножа. Двамата с момичето паднахме на земята. Ръцете й още бяха на гърлото ми.
Точно преди да загубя съзнание, съвсем ясно видях как Шигеру седи в стаята и ни чака да се върнем. Опитах се да изкрещя, отвратен от това чудовищно предателство, но устата ми бе запушена и дори ушите ми вече не чуваха нищо.
Десета глава
Беше привечер на третия ден от пристигането й в Инуяма. От момента, в който полюшващият се паланкин я бе внесъл в крепостта, духът на Каеде все повече униваше. Инуяма я потискаше и изпълваше с ужас даже повече от имението на Ногучи. Жените от домакинството бяха разстроени и обладани от скръб, все още в траур поради смъртта на своята господарка, съпругата на Ийда, която бе починала в началото на лятото. Каеде бе видяла владетеля само за кратко, но бе невъзможно да пренебрегне силата на присъствието му. Той бе върховната власт в резиденцията и всички се бояха от неговите настроения и яростни изблици. Никой не говореше открито. Получи поздравления от жени с изнурени гласове и празни очи, които приготвяха сватбените й одежди с вели ръце. Усети, че я грози гибел. След първоначалната радост, че вижда дъщеря си, владетелката Маруяма бе вглъбена и напрегната. Няколко пъти изглеждаше склонна да сподели нещо с Каеде, но двете рядко оставаха сами за по-дълго. Каеде прекарваше часовете в опити да си припомни събитията от пътуването, да проумее някои от скритите течения, които се вихреха около нея, но си даде сметка, че е невъзможно. Нищо не бе такова, каквото изглеждаше, и тя не можеше да има доверие на никого — дори и на Шизука въпреки онова, което й бе казало момичето. Заради семейството си бе длъжна да понесе брака с владетеля Отори — нямаше основание да се надява, че сватбата ще се осуети, и въпреки това не вярваше, че е възможна. Струваше й се далечна като луната. Но ако не се омъжеше… ако още един мъж умреше заради нея… тогава тя нямаше да има друг изход освен смъртта.