Той го стори и светът се завърна при мен. За кратко останах безмълвен, докато отново се установя в него. В далечината долавях шума на реката — значи все още бях в Инуяма. Къщата, в която се намирахме, бе потънала в тишина — всички спяха, с изключение на пазачите. Долових шепота им зад портата. Предположих, че е късно през нощта, и в този момент чух камбаната на далечен храм да бие полунощ.
Сега трябваше да съм вътре в замъка.
— Съжалявам, че ти причинихме болка — каза Кенджи. — Не биваше да се съпротивяваш толкова.
Усетих горчивата ярост, която всеки миг щеше отново да изригне в мен. Опитах се да я овладея.
— Къде съм?
— В една от къщите на Племето. След ден-два ще те изведем от столицата.
Спокойният му и делови глас ме вбеси още повече.
— Ти каза, че никога няма да го предадеш… тогава, в нощта на осиновяването ми. Помниш ли?
Кенджи въздъхна.
— И двамата говорихме за несъвместимите задължения. Шигеру знае, че преди всичко служа на Племето. Предупредих го още тогава, а и по-късно, че Племето ще те изиска и че рано или късно ще те вземе в редиците си.
— Но защо точно сега? — възкликнах горчиво. — Можехте да ме оставите още една нощ!
— Лично аз може би щях да ти дам този шанс. Но след инцидента в Ямагата нещата излязоха от контрол. Както и да е, сега щеше да си мъртъв и безполезен за когото и да било.
— Но преди това можеше и да съм убил Ийда — измърморих.
— Този евентуален резултат бе обсъден — каза Кенджи — и преценен като противоречащ на интересите на Племето.
— Предполагам, че повечето работите за него?
— Работим за онзи, който ни плаща най-добре. Харесваме стабилното общество. Откритата война значително затруднява действията ни. Управлението на Ийда е сурово, но стабилно. Устройва ни.
— Значи ти през цялото време си мамил Шигеру?
— Както и той мен, сигурен съм — Кенджи млъкна за около минута и после продължи: — Шигеру бе обречен от самото начало. Твърде много влиятелни хора искат да се отърват от него. Цяло чудо е, че е оцелял досега.
Заля ме студ.
— Той не бива да умре — прошепнах.
— Ийда със сигурност ще намери някакъв претекст да го убие — каза Кенджи меко. — Шигеру стана твърде опасен, за да му позволят да живее. Дори и без да се отчита фактът, че засегна Ийда лично чрез връзката си с владетелката Маруяма… Сетне и твоето осиновяване, и случилото се в Ямагата силно разтревожиха клана Тохан — лампата примига и взе да пуши. Кенджи добави тихо: — Бедата при Шигеру е, че хората го обичат.
— Не можем да го изоставим! Пусни ме да се върна при него!
— Решението не е мое — отвърна Кенджи. — А и да беше, сега не бих го допуснал. Ийда знае, че си от Скритите. Ще те предаде на Андо, както обеща. Несъмнено Шигеру ще умре като воин — бързо и с чест. А ти ще бъдеш изтезаван. Знаеш какво правят.
Замълчах. Болеше ме глава и все повече ме завладяваше непоносимо чувство за провал. Подобно на копие, всичко в мен бе насочено в една мишена. Сега ръката, която ме бе държала, бе отстранена и аз бях паднал на земята, излишен и непотребен.
— Примири се, Такео — добави Кенджи, вперил поглед в лицето ми. — Всичко свърши.
Кимнах бавно. Престорих се, че се съгласявам.
— Ужасно съм жаден.
— Ще приготвя чай. Ще ти помогне да заспиш. Искаш ли още нещо?
— Не. Можеш ли да ме отвържеш?
— Не и тази нощ.
Мислих над думите му, докато се унасях в сън и се събуждах, опитвайки се да намеря удобно положение за вързаните ми ръце и крака. Реших, че според Кенджи, отвържеха ли ме, можех да избягам, а след като учителят ми смяташе така, значи вероятно бе истина. Това бе единствената успокоителна мисъл, която ми хрумна, а и тя не ме утеши задълго.
На разсъмване заваля. Слушах как се пълнят водосточните улеи и как капят стрехите. После пропяха петлите и градът се събуди. Чух как слугите се разшетаха из къщата, усетих дима от запаленото в кухнята огнище. Вслушах се в гласовете и стъпките и ги преброих, след което мислено начертах план на къщата, определих разположението й на улицата и какво се намира от двете страни. Когато работата започна, по миризмите и звуците заключих, че вероятно съм скрит в пивоварна, в някоя от къщите на големите търговци, разположени в края на крепостния град. Помещението, в което се намирах, нямаше външни прозорци. Беше тясно като диря на змиорка и остана тъмно дълго след изгрев-слънце.