Онова, което изпитвах обаче, бе именно срам — всепоглъщащ срам, който сякаш бе почернил белите ми кости.
Дългият ден отмина потискащ и мъчително муден. Вечерната камбана на храма в края на улицата току-що бе ударила, когато Кейко дойде до вратата и прошепна нещо на пазачите ми. Чувах прекрасно думите й, макар че по силата на навика се престорих, че не съм. Някой бе дошъл да ме види, някой на име Кикута.
Минути по-късно в стаята влезе среден на ръст, възслаб мъж, следван от Кенджи. Двамата си приличаха — същата променяща се външност, благодарение на която можеха да изглеждат тъй невзрачни. Кожата на новодошлия бе по-тъмна, по-скоро подобна на моята по цвят. Косите му все още бяха черни, макар че вероятно наближаваше четирийсетте.
Той се спря, гледа ме няколко мига, после прекоси стаята, коленичи до мен и също като Кенджи при запознанството ни, хвана ръцете ми и ги обърна с дланите нагоре.
— Защо е вързан? — попита гостът. Гласът му бе също тъй невзрачен, макар че интонацията бе на северняк.
— Опитва се да избяга, учителю — обясни момичето. — Сега е по-спокоен, но доскоро бе като обезумял.
— Защо искаш да избягаш? — попита ме той. — Най-накрая си при своите.
— Мястото ми не е сред вас — отвърнах. — Преди изобщо да бях чувал за Племето, дадох клетва за вярност на владетеля Отори. Официално съм осиновен от неговия клан.
— Хм — изсумтя той. — Отори те наричат Такео, както разбрах. Как ти е истинското име?
Не отговорих.
— Отгледан е сред Скритите — намеси се тихо Кенджи. — Рожденото му име е Томасу.
Кикута изсъска през зъби.
— По-добре да го забравим. Засега Такео ще свърши работа, макар че никога не е било име на Племето. Знаеш ли кой съм?
— Не — отвърнах, макар че се досещах.
— Не, учителю — прошепна укорително младият пазач, без да може да се сдържи.
Кикута се усмихна.
— Не си ли го учил на обноски, Кенджи?
— Вежливостта е за тези, които я заслужават — рекох.
— Ще разбереш, че аз наистина я заслужавам. Защото съм главата на твоето семейство, Кикута Котаро, първи братовчед на баща ти.
— Никога не съм виждал баща си и не съм използвал името му.
— Но си белязан с чертите му, с остротата на слуха, с уменията на художник, с всички останали дарби, които знаем, че притежаваш в изобилие, както и с линията на дланите ти. Това са неща, които не можеш да отречеш.
Някъде отдалеч долетя слаб звук — похлопване на входната врата на дюкяна отдолу. Чух как някой плъзна вратата встрани; последва маловажен разговор за вино. Кикута също бе извърнал леко глава. Почувствах нещо — почвах да го разпознавам.
— Всичко ли чувате?
— Не колкото теб. С възрастта слухът отслабва. Но почти всичко.
— В Тераяма младият мъж… монахът каза: „Като куче“ — в гласа ми се прокрадна горчива нотка: — „Полезен за господарите“, така ми рече. Затова ли ме отвлякохте, за да ви бъда полезен?
— Въпросът не е в това, че си полезен — отвърна ми той. — Ти си родом от Племето. Затова мястото ти е тук. И да нямаше никакви таланти, пак щеше да си един от нас; ако пък притежаваше всичките дарби на света, но без да си родом от Племето, никога не би могъл да станеш един от нас и тогава не бихме проявявали интерес към теб. Това е! Баща ти беше Кикута, ти също си Кикута.
— И нямам никакъв избор?
Той се усмихна отново.
— Имаш избор точно толкова, колкото си избрал да притежаваш остър слух.
По някакъв начин този човек ми действаше успокояващо, тъй както аз бях успокоявал конете, проумявайки природата им. Не бях срещал никого до този момент, който да знае какво е да си Кикута. Усещах, че това ме привличаше.
— Да предположим, че го приема — какво ще правите с мен?
— Ще те пратим някъде на безопасно място, в друга провинция, далеч от Тохан, докато завършиш обучението си.
— Не желая повече да се обучавам. Дотук бях с учителите!
— Муто Кенджи бе изпратен в Хаги заради дългогодишното му приятелство с Шигеру. Той те е научил на много неща, но Кикута трябва да се обучават от Кикута.
Аз вече не слушах.
— Приятелство? Та той го измами и предаде!
Кикута сниши глас.
— Ти имаш големи умения, Такео, и никой не подлага на съмнение смелостта ти или сърцето ти. Само главата ти трябва да бъде сложена в ред. Необходимо е да се научиш да владееш емоциите си.