— За да мога да предавам стари приятели също тъй лесно, както Муто Кенджи? — краткият миг на спокойствие бе отминал. Усещах как яростта отново изригва в мен. Исках да й се отдам, защото единствено яростта заглушаваше срама. Двамата младежи пристъпиха напред, готови да ме усмирят, но Кикута им махна да не се намесват. После хвана вързаните ми ръце и ги стисна.
— Погледни ме — нареди той.
Сякаш против волята ми очите ми срещнаха неговите. Чувствах как се давя във водовъртежа на емоциите си, единствено погледът му ме държеше на повърхността. Постепенно яростта утихна и отстъпи място на неимоверно изтощение. Не можех да се съпротивявам на съня, който се носеше към мен като облаците над планината. Кикута задържа погледа ми, докато очите ми се затвориха и мъглата ме погълна.
Когато се събудих, беше ден; слънчевите лъчи падаха косо в помещението, съседно на тайното, и хвърляха приглушени оранжеви отблясъци върху мястото, където лежах. Не можех да повярвам, че отново е следобед — значи бях спал близо цял ден. Момичето седеше на пода на известно разстояние от мен. Осъзнах, че вратата току-що се бе затворила — бях се събудил от звука. Другият пазач вероятно току-що бе излязъл.
— Как се казваш? — попитах. Гласът ми прозвуча като грак, гърлото все още ме болеше.
— Юки.
— А той?
— Акио.
Значи него бях ранил, както ми бе обяснила тя.
— Какво ми направи онзи човек?
— Учителят Кикута? Просто те приспа. Това е нещо, което Кикута умеят.
Спомних си кучетата в Хаги. Нещо, което Кикута умеят…
— Кое време е? — попитах.
— Първата половина от часа на петела.
— Някакви новини?
— От владетеля Отори ли? Никакви — тя се приближи леко и прошепна: — Искаш ли да му отнеса съобщение?
Аз се втренчих в нея.
— Можеш ли?
— Работила съм като прислужница в къщата, където е отседнал, а също и в Ямагата — тя ме погледна многозначително. — Може да опитам да говоря с него довечера или утре сутринта.
— Кажи му, че не съм си тръгнал доброволно. Помоли го да ми прости… — беше твърде тежко, за да се опитам да го изразя с думи. Млъкнах. — Защо си готова да направиш това за мен?
Тя поклати глава, усмихна се и ми даде да разбера, че не бива да говорим повече. Акио се върна в стаята. Едната му ръка беше превързана и поведението му към мен бе хладно.
По-късно двамата ме отведоха до ваната, съблякоха ме и ми помогнаха да се потопя в горещата вода. Движех се като сакат, всяко мускулче ме болеше.
— Ето какво си причиняваш, когато обезумяваш от ярост — каза Юки. — Нямаш представа, колко можеш да си навредиш със собствената си сила.
— Затова трябва да се научиш да се владееш — добави Акио. — Иначе представляваш опасност както за другите, така и за самия себе си.
Когато ме върнаха обратно в стаята, той каза:
— Ти наруши всички правила на Племето с неподчинението си. Нека това ти бъде за наказание.
Дадох си сметка, че чувството му към мен не бе просто неприязън, задето съм го ранил — той не ме харесваше, а освен това ревнуваше, което обаче по никакъв начин не ме вълнуваше. Главата ми се пръскаше и макар че яростта бе отшумяла, мястото й бе заето от тежка мъка.
Моите пазачи, изглежда, приеха, че е постигнато известно примирие, и ме оставиха отвързан. Не бях в състояние да отида където и да било. Едва можех да ходя, какво остава да изскачам от високи прозорци и да се катеря по покриви. Хапнах малко, за първи път от два дни. Юки и Акио си тръгнаха и на тяхно място пристигнаха Кейко и другият младеж, който се казваше Йошинори. Ръцете на Кейко също бяха превързани. И двамата изглеждаха враждебни към мен, също като Акио. Не си разменихме нито дума.
Мислех за Шигеру и се молех Юки да успее да разговаря с него. После изведнъж се улових, че се моля по начина на Скритите, думите сами излизаха от устата ми. В края на краищата бях ги поел с майчиното мляко. Шепнех си ги подобно на уплашено дете и вероятно ми бяха донесли успокоение, защото след известно време отново потънах в дълбок сън.
Сънят ме освежи. Когато се събудих, беше утро. Тялото ми се бе пооправило и вече можех да се движа, без да изпитвам болка. Юки се бе върнала и когато видя, че съм буден, прати Акио да свърши нещо. Тя изглеждаше по-възрастна и явно разполагаше с известна власт над останалите. Веднага ми каза онова, което копнеех да чуя.
— Снощи ходих в къщата, където е настанен владетелят Отори, и успях да говоря с него. Той посрещна с огромно облекчение вестта, че си невредим. Най-много се е страхувал да не би Тохан да са те пленили или убили. Вчера ти е написал писмо с отчаяната надежда, че въпреки всичко някой ден може да го получиш.