— Носиш ли го?
Тя кимна.
— Даде ми и нещо друго за теб. Скрих го в шкафа.
Тя плъзна вратата на стенния шкаф, където държаха спалното бельо, и изпод купчина топли завивки извади дълъг вързоп. Познах плата, беше стара пътна роба на Шигеру — може би същата, която бе носил, когато ми бе спасил живота в Мино. Юки ми я подаде и аз я притиснах до лицето си. Усетих нещо твърдо, увито в нея. Веднага разбрах какво е. Развих робата и извадих Джато.
Помислих си, че ще умра от мъка. От очите ми рукнаха сълзи — не бях в състояние да ги спра.
Юки каза нежно:
— За сватбата трябва да отидат в крепостта невъоръжени. Той не искаше мечът да се загуби, ако не се върне…
— Няма да се върне — рекох, а сълзите ми течаха като река.
Юки взе меча от ръцете ми, уви го отново и го прибра в шкафа.
— Защо направи това за мен? Нали по този начин проявяваш неподчинение към Племето?
— Аз съм от Ямагата — отвърна тя. — Бях там, когато убиха Такеши. Семейството, което загина с него… израснах с тяхната дъщеря. Ти видя какво е в Ямагата, колко обичат Шигеру. И аз съм сред тези хора. Смятам, че Кенджи… учителят Муто е проявил несправедливост към двама ви — долових нотка на предизвикателство в гласа й, който прозвуча като на възмутено… дете. Нямах желание да й задавам повече въпроси. Изпитвах неимоверна признателност за онова, което бе сторила за мен.
— Дай ми писмото — рекох след известно време.
Шигеру бе обучаван от Ичиро и почеркът му бе точно такъв, какъвто бих желал да бъде и моят — дързък и плавен.
Такео, изключително съм щастлив, че си невредим. Няма какво да ти прощавам. Убеден съм, че не би ме предал, и винаги съм знаел, че Племето ще се опита да те прибере. Мисли за мен утре.
Следваше главното писмо.
Такео, каквито и да са причините, двамата с теб не можахме да довършим рискованото си начинание. Съжалявам за много неща, но ми бе спестена мъката, че съм те пратил на сигурна смърт. След като си при Племето, съдбата ти вече не зависи от мен. Но въпреки това ти си моето осиновено момче и моят единствен законен наследник. Надявам се, че един ден ще можеш да поемеш своето наследство като Отори. Ако умра по вина на Ийда, възлагам ти да отмъстиш за смъртта ми, но не да ме оплакваш, тъй като искрено вярвам, че в смъртта ще постигна повече, отколкото в живота. Бъди търпелив. Освен това те умолявам да се грижиш за госпожица Ширакава.
Някаква връзка от предишен живот вероятно е предопределила силата на чувствата ни. Радвам се, че се срещнахме в Мино.
Следваше собственият му печат.
— Хората на Отори смятат, че двамата с учителя Муто сте били убити — каза Юки. — Никой не допуска, че би си тръгнал доброволно. Помислих си, че би искал да го знаеш.
Замислих се за всички тях — мъжете, които ме бяха дразнили и глезили, учили и понасяли, които се бяха гордели с мен и все още ме мислеха само с добро. Те отиваха на сигурна смърт, но аз им завиждах, защото щяха да умрат с Шигеру, а аз бях прокълнат да живея, започвайки от този ужасен ден.
Всеки звук отвън ме стряскаше. По едно време малко след пладне ми се стори, че някъде далеч долових звън на мечове и викове на хора, но никой не дойде да ми каже нищо. Над града тегнеше неестествена и зловеща тишина.
Единственото ми успокоение бе мисълта за Джато, скрит на една ръка разстояние. Много пъти бях на ръба да сграбча меча и с бой да си проправя път вън от къщата, но последното послание на Шигеру към мен изискваше да съм търпелив. Яростта бе отстъпила място на мъката, но сега, след като сълзите ми бяха изсъхнали, мъката бе отстъпила място на решимостта. Нямаше да се отрека от живота си, ако не можех да взема Ийда със себе си.
Около часа на маймуната в дюкяна долу долових нечий глас. Сърцето ми спря — знаех, че е пристигнала вест. При мен бяха Кейко и Йошинори, но след десетина минути Юки дойде и им нареди да си тръгнат. Тя коленичи до мен и положи ръка върху моята.
— Муто Шизука е пратила вест от замъка. Учителите идват да говорят с теб.
— Той мъртъв ли е?
— Не, по-лошо, заловили са го. Те ще ти обяснят.