Аз изтеглих Джато от ножницата. Шигеру изпъна врат и зашепна една от молитвите, които Скритите казват преди смъртта. Аз също се помолих да не го разочаровам в този миг. Сега бе по-тъмно, отколкото в нощта, когато с Джато в ръка той ми бе спасил живота.
Вдигнах меча, почувствах тъпата болка в китката и помолих Шигеру за прошка. Мечът змия се спусна, вряза се в плътта на господаря си и го освободи, пренасяйки го в отвъдното.
Безмълвието на нощта бе съвършено. Звукът от бликналата струя кръв бе оглушителен. Взехме главата, измихме я в реката и я увихме в качулката — и двамата със сухи очи, отвъд границата на скръбта или угризенията.
Повърхността на водата се раздвижи и след миг пред нас като видра изплува Юки. С острото си нощно зрение тя се огледа наоколо, коленичи до тялото и изрече кратка молитва. Аз вдигнах главата… само колко тежка беше… и я положих в ръцете й.
— Отнеси я в Тераяма — рекох. — Ще се срещнем там.
Тя кимна и зъбите й за миг блеснаха в усмивка.
— Сега трябва да тръгваме — изсъска Кенджи. — Добра работа, но всичко свърши.
— Първо трябва да предам тялото му на реката… — не можех да понеса да го оставя на брега непогребан. Взех няколко камъка от устието на канала и ги завързах за препаската, покриваща слабините на иначе голото му тяло. Другите ми помогнаха да го пренеса до водата.
Заплувах навътре и когато стигнах в най-дълбоката част, го пуснах, чувствайки как водата около потъващото тяло се завихри и го повлече към дъното. На повърхността изплува кръв, черна на фона на бялата мъгла, но реката бързо я отнесе.
Помислих си за къщата в Хаги, където реката бе винаги при прага, и за чаплата, която долиташе в градината всяка вечер. Сега Отори Шигеру бе мъртъв. Сълзите ми рукнаха, но водата отнесе и тях.
За мен обаче нощните дела не бяха приключили. Изплувах обратно на брега и взех Джато. Върху острието почти нямаше кръв. Избърсах го и го прибрах обратно в ножницата. Знаех, че Кенджи е прав — щеше да пречи на катеренето ми — но сега имах нужда от меча. Не казах нито дума на Кенджи, а на Юки само повторих:
— Ще се видим в Тераяма.
Кенджи прошепна:
— Такео… — но без особена убеденост.
Вероятно знаеше, че нищо не може да ме спре. Прегърна Юки за миг и едва тогава осъзнах, че, разбира се, тя бе негова дъщеря. После Кенджи ме последва в реката.
Дванадесета глава
Каеде очакваше настъпването на нощта. Знаеше, че няма друг избор, освен да сложи край на живота си. Мислеше за смъртта със същата страст, която влагаше във всичко. Честта на семейството й бе зависела от този брак — така й бе казал баща й. Сега, насред царящото през целия ден вълнение и смут, тя се вкопчи в убеждението, че единственият начин да защити името на семейството си бе самата тя да постъпи достойно.
Беше привечер на нейния несъстоял се сватбен ден. Тя все още бе облечена в робите, които жените от клана Тохан й бяха приготвили. Одеждите бяха по-пищни и елегантни от всичко, което някога бе носила, и в тях се чувстваше малка и крехка като кукла. Очите на жените бяха червени от плач заради смъртта на владетелката Маруяма, но никой не й бе казал нищо, докато не избиха хората на Отори. После ужасите й бяха разкрити един след друг, докато накрая вече имаше чувството, че ще обезумее от негодувание и мъка.
С елегантните си стаи, с ценните произведения на изкуството, с красивите си градини резиденцията бе станала арена на насилие и мъчения. Отвъд стените й, от другата страна на славеевия под, висеше мъжът, който бе определен да стане неин съпруг. Цял следобед бе слушала пазачите, подигравките им и противния им смях. Сърцето и щеше да се пръсне и тя не преставаше да плаче. Понякога чуваше да споменават и собственото й име и знаеше, че репутацията й бе станала още по-зловеща. Чувстваше, че тя бе причината за поражението на владетеля Отори. Плака за него и за невероятното унижение, на което го бе подложил Ийда. Плака за родителите си и за срама, който им бе донесла.
Щом си помислеше, че вече си е изплакала очите, сълзите й рукваха отново. Владетелката Маруяма, Марико, Сачие… всички тях вече ги нямаше, бяха пометени от вихъра на насилието на Тохан. Всички, за които я беше грижа, бяха или мъртви, или изчезнали.
Плака и за себе си, защото бе на петнайсет години и животът й бе свършил, преди да бе започнал. Скърбеше за съпруга си, когото никога нямаше да опознае, за децата, които никога нямаше да роди, за бъдещето, на което кинжалът щеше да сложи край. Единственото й утешение бе рисунката, която Такео й бе дал. Държеше я в ръка и не откъсваше очи от нея. Скоро щеше да е свободна също като птичето от планината.