— Щом е тъй, сам си разчисти сметките с него, когато се върне — гръмогласно го скастри Баба. — Или научи децата си какво да сторят! Не се доверявай на човекоядеца само щото се храни с нож и вилица на масата! И помни, че вампирите не ходят там, където не са поканени! — Хората се дръпнаха назад и тя се укроти. — Тоя път аз решавам. На мене се пада да… избера. — Пристъпи по-близо до ужасната гримаса на графа.
— Ти се опита да ми отнемеш съзнанието — засъска му тихо. — А туй е всичко, дето имам. Помисли и се помъчи да си вземеш поука. — Отстъпи една крачка и нареди:
— Махнете го. — После се обърна към високата фигура. — Значи… ти си старият господар?
— Алисън Вихронрав?… — промърмори старият граф. — Имам ясна памет за шии.
Баба се смръзна за миг.
— Какво? Не! Ъ-ъ… ти откъде знаеш туй име?
— О, тя мина оттук преди… петдесетина години. Запознанството ни беше кратко, защото ми отсече главата и заби кол в сърцето ми. — Той въздъхна щастливо. — Жена с неукротим дух. Вие сте нейна сродница, предполагам. Опасявам се, че лесно губя представа за отминаващите поколения.
— Внучка… — отпаднало отрони Баба.
— От Игор научих, че пред замъка има феникс… — Май ще отлети. Графът кимна.
— Винаги са ми били симпатични — сподели печално. — Имаше много от тях, когато бях млад. И превръщаха нощите в… красота. Толкова прекрасни бяха… Тогава всичко беше много по-просто… — Гласът му стихна, но след секунда зазвуча сил-но.
— Сега явно живеем в модерни времена.
— Тъй разправят — промърмори Баба.
— Е, мадам, аз никога не съм им обръщал особено внимание. Петдесет години по-късно вече не са толкова модерни. — Той разтърси младите вампири като кукли. — Поднасям извиненията си за поведението на моя племенник. Държал се е твърде разпасано за един вампир. Жители на Ескрау, желаете ли да убиете тези двамата? Поне това мога да направя за вас.
— Че нали са ти роднини? — заяде се Леля Ог, а тълпата се втурна напред.
— Несъмнено. Но ние никога не сме били ценители на семейното щастие.
Влад погледна умоляващо Агнес и й протегна ръка.
— Нали не бихте допуснала да ме убият? Нали не бихте позволила да ми сторят това? Двамата можехме да… Няма да позволите, нали?
Множеството се подвоуми. Моментът изглеждаше важен. Стотина чифта очи се вторачиха в Агнес.
Тя хвана ръката му. „Можехме да се позанимаваме с характера му“ — съжали Пердита. Но Агнес си мислеше за Ескрау, за колоните от хора, за децата, които си играеха, докато чакаха. Мислеше си и как злото може да има зверски остри зъби нощем, а денем да се въплъти сивкаво в някой списък…
— Влад — промълви благо, взряна в очите му, — не само ще позволя, но дори ще им държа палтата, за да не се изцапат.
— Много мило, ама няма да стане тъй — обади се Баба зад гърба й. — Графе, отведи ги. Научи ги на старите нрави. Научи ги да бъдат тъпи.
Графът закима и се усмихна зъбато.
— Непременно. Ще ги науча, че за да живеем, трябва да възкръсваме…
— Ха! Графе, вие не живеете. Фениксът живее, а вие просто не знаете, че сте мъртъвци. Сега изчезвайте!
Още един къс от времето бе отрязан, после ято свраки излетя оттам, където стояха тримата вампири. С писъци и крясъци птиците се скриха в сумрака под покрива.
— Стотици са! — обърна се Агнес към Леля.
— Е, нали те могат да се превръщат в разни твари? — напомни Леля. — Туй го знае всеки, дето е научил нещичко за вампирите.
— И знамение за какво са триста свраки?
— Ами че е време да покрием мебелите с платно. И че е време аз да си пийна хубавичко.
Тълпата започна да се разотива, щом осъзна, че представлението свърши.
— Защо не ни оставихте да ги изтребим веднъж завинаги? — изръмжа Пьотр в ухото на Агнес. — Смъртта е прекалено добра участ за тях!
— Да — съгласи се Агнес. — Сигурно затова Баба не им я отреди.
Овес още не бе помръднал. Гледаше изцъклено, но ръцете му се тресяха. Агнес го заведе полека до една пейка и го накара да седне.
— Убих го, нали? — прошепна пасторът.
— В известен смисъл. При вампирите е трудно да се познае.
— Нямаше какво друго да сторя! Всичко стана някак… въздухът сякаш се позлати и имаше един-единствен миг да направя нещо…
— Не мисля, че някой ще се разсърди — увери го Агнес.
„Признай, че е доста симпатичен — зашепна й Пердита. — Само ако се сетеше да оправи някак тази пъпка…“ Маграт седна от другата страна на Овес, притиснала бебето до гърдите си. Вдиша дълбоко няколко пъти.
— Проявихте голяма смелост — похвали накрая пастора.
— Не е така — изхриптя Овес. — Надявах се, че госпожа Вихронрав ще направи нещо…
— Тя го направи — потръпна Маграт. — Няма спор.