— О, стотина, а може и да са сто и петдесет. Овес за миг си спомни портретите по масите в къщата й. Тя дърпаше връвчиците на мнозина. Но явно някой дърпаше и нейните връвчици.
— И какво очакват от мен?
— На плаката отвън си надраскал „Вечерня“ — невъзмутимо напомни Леля. — По-добре да беше почерпил по една бира.
Той излезе и видя лицата на голяма част от населението на Ланкър в светлината на късния следобед. Кралят и кралицата седяха на първата редица. Верънс кимна царствено на Овес в знак, че може да започне каквото се е канил да прави.
Позата на Леля Ог му подсказа, че няма да търпи по-присъщите на омнианството молитви, затова Овес се задоволи с подходяща за всички религии благодарствена проповед, отправена към което божество слуша в момента, а и към останалите за всеки случай.
После измъкна изстрадалия хармониум и опита няколко акорда. Леля Ог обаче го изблъска с лакът, запретна ръкави и изтръгна от инструмента неподозирани звуци.
Но пеенето не беше много въодушевено, докато Овес не захвърли вмирисаната песнопойка и не научи слушателите си на някои от псалмите, които бе слушал от баба си — изпълнени с плам, грохот, гибел и възмездие. Човек можеше да си подсвирква мелодиите им, имаше заглавия като „Ом ще стъпче безбожните твари“, „Издигни ме в небесата“ и „Запали добрата светлина“. Това се хареса на публиката. Ланкърците не си падаха много по религията, но пък знаеха как би трябвало да звучи вдъхновяващото слово.
Оглеждаше своето… все пак се престраши да ги нарече „паство“. Първото истинско паство. Имаше много жени и прилежно обръснати мъже, само че едно лице изпъкваше с отсъствието си.
Но когато насред песента вдигна очи към не-бето, забеляза орел високо горе — точица, кръжаща в небето и може би дебнеща за изгубени овце.
Хората се разотидоха тихо с изражение, което подсказваше, че са свършили една всъщност приятна работа, но са доволни, че й се е видял краят. На подноса за дарове се мъдреха два пенса, малко моркови, голяма глава лук, хлебче, парче овнешко, кана мляко и мариновано свинско краче.
— Не сме икономика на паричните отношения — осведоми го Верънс.
На челото на краля белееше превръзка.
— О, вечерята ще бъде чудесна, ваше величество — увери го пасторът с налудничаво жизнерадостния тон, който хората използват в разговор с царски особи.
— Нима няма да вечеряте с нас? — учуди се Маграт.
— Аз… ъ-ъ… се каня да тръгна призори, ваши величества. Вечерта ми ще бъде заета с опаковане на вещите и подпалване на походното легло.
— Тръгвате ли? Смятах, че ще останете. Аз се… допитах до общественото мнение — спомена кралят — и имам основания да твърдя, че хората също очакват това.
Овес погледна за миг очите на Маграт и прочете посланието: „Баба също не възразява.“
— Ами… ъ-ъ… ваше величество, отново ще на-минавам оттук. Но… откровено казано, имам намерение да се отправя към Юбервалд.
— Същински ад, господин Овес.
— Цял ден размишлявах, ваше величество, и решението ми е окончателно.
— Тъй ли… — Верънс като че се обърка за миг, но кралете се учат как да замазват всяко положение. — Уверен съм, че вие най-добре можете да прецените. — Леко се заклати, когато лакътят на Маграт го улучи в ребрата. — О… да… Чухме, че сте изгубил своя… ъ-ъ… свещен амулет. Днес следобед ние, тоест кралицата и госпожица Нит… помолиха Шон Ог да изработи това в монетния двор…
Овес разгърна черното кадифе. На златна верижка беше окачена малка двуостра брадвичка. Той я зяпна.
— Шон не умее да прави костенурки — запълни паузата Маграт.
— Това е скъпоценен дар.
— Разбира се, съзнаваме, че не е много свят символ… — промълви кралят.
— Кой знае, ваше величество? Святостта е там, където я открием.
Зад краля Джейсън и Дарън Ог се бяха изпънали в стойка мирно. И двамата още имаха лепенки на носовете си. Отместиха се припряно, когато Верънс мина между тях, но той май не забеляза.
Кралската двойка и свитата им се отдалечиха, а Леля Ог изтръгна още един акорд от хармониума.
— Ако на тръгване се отбиеш при Джейсън, ще се погрижа да оправи меховете на тая чудесия — предложи тя снизходително.
Овес проумя, че токущо чу съответствието на трикратно „ура“ сред възторжените приветствия на населението.
— Толкова се развълнувах, че всички тези хора дойдоха тук по своя воля. Събраха се от само себе си, образно казано.
— Слънчо, не си подритвай късмета — промърмори Леля и стана.
— Радвам се, че се запознахме, госпожо Ог.
Леля направи няколко крачки, но никой Ог не си тръгва, без да запази последната дума за себе си.